Джо вдигна леко козирката на шапката си.
— Вие двамата нямате ли си друга работа, вместо да досаждате на човека?
— Не — отвърна Къртис и си запали цигара. — На никой не пречим, кат’ питаме, нали, Дан? Тъй де, гордееш се, че си ветеран, нали?
— Да. — Дан отново отпи от студения си чай. Повечето от редовните посетители на Долината на смъртта знаеха, че е служил за страната си, след като веднъж Къртис го попита откъде му е татуировката. Самият той не обичаше да се хвали. Къртис имаше голяма уста и беше глупав — много лоша комбинация. — Гордея се, че съм служил на страната си.
— Аха, не си дезертирал в Канада, както правят някои шибани скатавки, а? — попита Стив. Той беше с няколко години по-стар от Къртис, със светлосини очи и гръден кош с размерите на бирен кег.
— Не — отвърна Дан, — направих каквото ми беше наредено.
— Та колко? — прикани го Къртис. — Повече от двайсет?
Дан изпусна дълга и изморена въздишка. От слънцето го болеше главата, въпреки бейзболната шапка.
— Има ли някакво значение?
— Искаме да знаем — отвърна Къртис, който беше стиснал цигарата си със зъби, а от устата му излизаше дим. — Броил си ги, нали?
Дан се загледа право напред. Към телената ограда. От другата ѝ страна имаше стена от кафяви тухли. Върху нея, на цял един свят разстояние, падаха слънце и сенки. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряло.
— Веднъж говорих с един ветеран в Мобайл — продължи да дълбае Къртис. — Пичът беше еднокрак. Той каза, че ги е броил и знае точно колко жълтури е утрепал.
— Господи! — изуми се Джо. — Вие двамата защо не отидете да тормозите някой друг с глупостите си? Не виждате ли, че Дан не иска да говори за това?
— Той си има уста — отвърна Стив. — Сам може да си каже дали му се говори, или не.
Дан усети, че Джо е на път да стане от стола си. Той го правеше само поради две причини — да си вземе билет или да се разправи с някого.
— Не съм ги броил — отговори Дан, преди приятелят му да си навлече неприятности. — Просто си вършех работата.
— Но имаш представа колко са били горе-долу, нали? — Къртис нямаше намерение да се откаже, докато не получи желаното. — Повече или по-малко от двайсет?
В главата на Дан се завъртя вятърна въртележка от спомени. Те никога не го напускаха напълно, дори в най-добрите му дни. В хартиените перки на тази въртележка се съдържаха фрагменти от моменти и събития — снаряди от минохвъргачки, образуващи фонтани от пръст в джунглата, където слънчевата светлина почти не проникваше и цареше вечен сумрак; блещукащи на обедната горещина оризища; кръжащи в небето хеликоптери и войници, викащи за помощ по радиостанциите си, докато снайперски куршуми пронизваха въздуха; улиците и баровете на Сайгон, обещаващи фалшива неонова утеха; промъкващи се тъмни фигури, които не можеш да видиш, а усещаш; човешките екскременти около оградата на лагера, с които виетконгците2 показваха презрението си към младите мъже на Чичо Сам; ракетите, рисуващи бели и червени дири в мрачното небе; танцуващата фруг по време на едно представление Ан Маргарет, с високи до бедрата ботуши и сексапилни розови панталонки; тялото на виетконгски войник-момче на може би петнайсет години, разкъсано от пехотна мина — върху чието кърваво лице мухите бяха накацали, за да образуват черна маска; престрелка на кално поле и един изплашен глас, който повтаряше като странна мантра „шибаняк-шибаняк-шибаняк“; сребърен дъжд, от който подгизваха дървета, лиани, трева, коса, кожа, очи, и нито една капка от него не беше чиста; и селото.
О, да. Селото.
Устата на Дан беше много суха. Той отпи нова глътка от студения чай. Ледът почти се беше стопил. Мъжете го чакаха да им отговори и нямаха намерение да го оставят на мира, докато не го направеше.
— Повече от двайсет.
— Майка му стара, знаех си! — Ухиленият Къртис сръга с лакът в ребрата Стив и протегна длан. — Кихай, приятел!
— Добре, добре. — Стив извади опърпан портфейл, отвори го и сложи петдоларова банкнота в ръката на Къртис Ноуъл. — Рано или късно ще си ги върна.
— Момчета, нямате ли достатъчно проблеми, че сте тръгнали да се обзалагате? — излая Джо.
Дан остави чашата си. Слепоочията му бяха започнали да туптят.
— Обзаложили сте се — учуди се той и насочи ледения си поглед към двамата мъже — колко трупа съм оставил в Нам?
— Аха, аз казах, че ще са повече от двайсет — отвърна Къртис, — а според Стив били…
2
Виетнамските комунисти. Наименованието идва от Народния фронт за освобождение на Южен Виетнам, съкратено наричан Виет Конг — военно-политическа организация в Южен Виетнам по време на Виетнамската война (1960-1975).