Публиката му го викаше. По-скоро вилнееше, ако трябваше да бъде честен. Пелвис изпъчи рамене, наведе брадичка и се извърна от нея, за да попита пианиста:
— Имаш ли нещо против да седна на мястото ти?
Разположи се на стола, който беше овакантен с удоволствие. Изпука пръстите си, погледна мръсните и на места счупени клавиши и засвири.
От старото пиано се разнесе класическа музика. Хората в заведението замлъкнаха в шок, но най-шокиран беше Флинт. И само той разпозна мелодията — тя беше величественото начало на Прелюдия №9 в ми мажор на Шопен, едно от успокояващите душата му произведения, което слушаше всеки ден на касетофона в колата си.
Публиката остави Пелвис да свири около десет секунди, преди да се съвземе. След това втора купичка супа удари пианото, а половин хамбургер прелетя покрай главата му и се надигна недоволен рев.
— Не искаме тази проклета музика! — изкрещя мъж, чието лице беше грозно като ожулен юмрук. — Изсвири ни нещо мелодично!
— Я си трайте! — изкрещя в отговор имитаторът. — Разсвирвам се! — По̀ готов от това нямаше да стане. — Тази песен се казва A Big Hunk o’ Love. — Ръцете му засвириха на клавишите и пианото издаде шум, който приличаше на виещ локомотив в изключително горещ и изпълнен с демони и сласт, забравен от бога тунел в Хадес. Пръстите му едва се виждаха, а силата на звука отнесе всичките викове и крясъци през летящите врати. Пелвис изви глава назад с плувнало в пот лице, отвори уста и започна да моли гръмогласно любимата си да му даде цялата си голяма любов.
Устата на Флинт също беше отворена, но за да увисне от изумление. Айсли добре имитираше Елвис като говореше, но гласът му коренно се различаваше от този на Краля, когато пееше — макар да имаше добре познатите дрезгави мемфиски тонове, разполагаше също така с гърлени извивки, наподобяващи ръждивия рев на електрически трион, които неочаквано достигаха изумителни и нечовешки височини — цялата си голяма любоооооов — и приличаха повече на оперните крясъци на Рой Орбисън. Докато гледаше как Айсли се опитва да счупи пианото като някакъв полудял Джери Лий Луис21, а гласът му разтърсваше тавана и караше дъските под краката им да треперят, Флинт осъзна истината — Айсли не беше добър имитатор на Елвис на сцена, но това беше същото като да каже, че рубинът е грозен диамант. Макар да мразеше подобна селяндурска, шумна музика, която караше кожата на тила му да настръхва и ушите му да копнеят за тапи, нямаше никакво съмнение, че Пелвис Айсли е нещо повече от имитатор на една мъртва звезда. Човекът, независимо дали го съзнаваше, или не, беше истински метеор.
Дан прокара лъжица пикантна супа с глътка бира и погледна клонинга на Пресли, който се беше развихрил на пианото. Цялата си голяма любов, ревеше мъжът. Пистолетът на Мърто се бе отдалечил с няколко сантиметра от ребрата му. Вниманието на ловеца на глави беше привлечено от партньора му.
На Дан му хрумна, че ако е достатъчно бърз, може да удари Мърто в лицето с халбата бира и да побегне към задната врата.
Направи го, каза си той. Удари копелето и бягай, докато все още можеш.
Дан отпи още една глътка от горчивата бира и се приготви да нанесе своя удар. Жилестите мускули на предмишницата му се стегнаха и татуираната му змия се размърда.
21. Мълчалива сянка
Мина секунда. И още една. Направи го!, помисли си Дан и погледна мястото на главата на Мърто, което се канеше да удари.
Минаха трета и четвърта секунда.
Не.
Гласът беше много силен. Гласът на разума.
Не, каза си Дан. Дадох дума, а и причиних достатъчно неприятности. Не искаше да усложнява допълнително положението.
Мърто внезапно обърна глава и го изгледа със светлосините си очи.
Дан вдигна халбата до устните си и допи бирата в нея.
— Приятелят ти не е никак зле.
Флинт изгледа първо стъклената халба, а после и беглеца в очите. Имаше чувството, че някаква опасност току-що е минала покрай него като мълчалива сянка.