— Я скивай тука, Дан. — Джо потупа с палец една статия във вестника. — Един от експертите по икономика на президента твърди, че кризата е свършила и всички ще си стъпят на краката до Коледа. Казва, че строителството вече се е увеличило с трийсет процента.
— Не думай — отвърна Дан.
— Тука е пълно с всякакви графики, които показват колко щастливи трябва да бъдем. — Той ги показа на Дан, който погледна неразбираемите колони и стрелки и отново погледна мъжа с табелата. — Аха, нещата определено се оправят навсякъде, нали? — Джо кимна и отговори на собствения си циничен въпрос: — Да, сър. Лошото е, че са забравили да кажат на работническата класа.
— Джо, кой е онзи ей там? — попита Дан. — Човекът с табелата.
— Не знам. — Мъжът не вдигна поглед от вестника си. — Беше там, когато дойдох. Изглежда млад. По дяволите, всеки един от нашата черга би работил за храна, ако се стигне дотам, но не го пишем по разни табели, нали?
— Може би още не сме достатъчно огладнели.
— Възможно е — съгласи се Джо и млъкна.
Още мъже пристигаха с пикапи и коли. Някои от тях бяха със съпругите си, които продължаваха нанякъде, след като ги оставеха. Сред тях бяха и двама познати на Дан — Анди Слейн и Джим Нийлдс. Всички тук бяха като членове на общество — на едно доста обрулено от живота общество. Само преди четиринайсет месеца Дан работеше за строителната компания „Ей Енд Ей Кънстракшън“. Мотото им беше „Ние строим най-доброто за по-малко“. Въпреки това компанията не успя да оцелее, след като строителният бизнес удари дъното. Дан изгуби работата си, на която беше от пет години, и бързо разбра, че никой не наема дърводелци на пълен работен ден. Първото, от което се отказа, беше къщата му, която замени с по-евтин апартамент. Спестяванията му се стопиха изумително — и плашещо — бързо. След развода през 1984 година започна да плаща издръжка на Сюзан, така че банковата му сметка не беше особено голяма, но така или иначе не беше от хората, които се нуждаеха или очакваха да получат лукс. Най-хубавото нещо, което притежаваше, беше пикапът му, марка „Шевролет“ — според продавача правилното име на цвета му било „металическа мъгла“ — който си купи три месеца преди фалита на „Ей Енд Ей Кънстракшън“. Не му харесваше да закъснява вече с две вноски — господин Джарет беше добър човек и Дан не искаше да се възползва от добротата му. Трябваше да намери начин да изкара малко пари.
Не му беше приятно да гледа мъжа с написаната на ръка табела, но не спираше да го прави. Знаеше какво е да се опитваш да си намериш постоянна работа. С всички тези съкращения и затъващи сектори в бизнеса, обявите за наемане изчезнаха напълно. Опитните работници като Дан и другите, които идваха в Долината на смъртта, бяха първите, усетили липсата. Не му беше приятно да гледа отчаяния мъж с табелата, защото се страхуваше, че гледа собственото си бъдеще.
Долината на смъртта беше мястото, на което търсещите работа идваха, за да чакат за „билет“. Да спечелиш билет означаваше да те наемат за някаква работа. Предприемачите, които все още бяха в бизнеса, знаеха за това място и идваха да потърсят заместник, когато някой от редовните им работници се разболееше или имаха нужда от допълнителен чифт ръце за един-два дни. Собствениците на имоти пък наминаваха, за да намерят някой да им закърпи покрива или да им построи ограда. Жителите на Долината на смъртта работеха евтино.
За съжаление, както научи Дан от разговорите си с останалите, във всеки град имаше по едно такова място. С времето му стана ясно, че хиляди мъже и жени живееха на ръба на бедността, без да имат някаква вина — просто бяха изтеглили късата клечка в тези тежки времена. Кризата беше звяр, който не подбираше много — тя отнемаше домовете на млади и стари и разрушаваше животите им.
— Здрасти, Дан! Колко си утрепал?
Две сенки паднаха върху Дан. Той вдигна поглед и видя Стив Лайнам и Къртис Ноуъл, застанали с гърбове към слънцето.
— Какво? — попита Дан.
— Колко си утрепал? — Въпросът беше зададен от Къртис. Той беше на трийсет и няколко години, с къдрава тъмнокестенява коса и жълта тениска, на която пишеше „ДА ВЗРИВИМ КИТОВЕТЕ“.
— Колко жълтури? Повече или по-малко от двайсет?
— Жълтури? — повтори Дан, без да разбира какво точно го питат.
— Аха. — Къртис извади кутия цигари „Уинстън“ и запалка от джоба на дънките си. — Чарлита. Жълти. Или както там сте ги наричали тогава. Повече от двайсет ли си убил?