— Имаш ли нещо против да те попитам при кого ще ходиш?
— Човек, когото познавах, докато растях.
— Той знае ли, че ще го посетиш?
— Не.
— Мислиш ли, че четири без петнайсет е добро време за посещения в старчески дом?
— Джупитър винаги е бил ранобуден. Ако още не е станал, ще почакам.
— Джупитър12? — учуди се Дан.
— Така се казва. Джупитър Креншоу. — Ардън го погледна. — Откъде този интерес?
— Няма причина. Предполагам, че просто ми стана интересно.
— Добре, мисля, че имаш право да получиш отговор. Познавах Джупитър, когато бях на петнайсет-шестнайсет години. Работеше във фермата, в която живеех. Грижеше се за конете. Той постоянно ми разказваше истории. За детството си в блатистия район. Някои бяха измислени, други — истински. Не съм го виждала от десет години, но помня историите. Намерих един негов роднина и научих, че Джупитър е в старчески дом. — Ардън се загледа в осветявания от фаровете път. — Трябва да говоря с нещо за него. Нещо, което е много, много важно за мен.
— Очевидно — съгласи се Дан. — Имам предвид, че си изминала дълъг път, за да отидеш да го видиш.
Младата жена помълча известно време. Топлият вятър се завихряше около тях.
— Чувал ли си за Сияйното момиче?
Ветеранът поклати глава.
— Не, не мисля. Коя е тя?
— Май стигнахме — каза Ардън и вдигна брадичка, за да посочи една ниска тухлена сграда вдясно.
След миг Дан видя малък и добре осветен знак, който оповестяваше, че това наистина е старчески дом „Туин Оукс“. Сградата се намираше срещу мол и не изглеждаше никак зле — имаше много прозорци, дълга веранда с плетени мебели и два огромни дъба от двете страни на входа. Дан спря отпред, където имаше рампа за инвалидни колички, а стъпалата бяха покрити с изкуствена зелена постелка.
— Добре — каза той. — Това е твоята спирка.
Ардън не слезе от колата.
— Мога ли да те помоля за една услуга?
— Можеш.
— Много ли бързаш?
— Не бързам, но не искам и да се мотая.
— Имаш ли време да ме изчакаш? Няма да се бавя много и определено ще ми помогнеш, ако ме закараш до някой мотел.
Дан обмисли молбата ѝ с отпуснати на волана ръце. Той също се нуждаеше от мотел, тъй като беше прекалено изморен, за да пропътува остатъка от пътя до Вермилиън. Беше успял да намери риболовното селище на картата — малко петънце на магистрала 57, на около двайсет и пет километра южно от Хума, близо до мястото, на което пътят свършваше в огромно тресавище в окръг Теребон Париш.
— Ще те изчакам — отвърна Дан.
— Благодаря ти. — Ардън го погледна в очите. — Ще си оставя куфара. Няма да избягаш в мига, в който вляза вътре, нали?
— Не, ще съм тук. — И може да подремна, докато те чакам, помисли си той.
— Добре. — Тя кимна. Този мъж ѝ изглеждаше като човек, на когото можеше да се довери и се считаше за късметлийка, че го срещна. — Дори не знам името ти.
— Дан — отвърна той.
— Моето е Ардън Халидей. — Младата жена подаде ръка и двамата се ръкуваха. — Благодарна съм ти, че ми помагаш. Надявам се да не съм те отклонила много от пътя ти.
Дан сви рамене.
— Така или иначе пътувам на юг от Хума. — Веднага съжали, че ѝ сподели този факт, защото ако Ардън случайно разбереше кой е, тази информация щеше да стигне до полицията.
Беше много изморен и не съобрази, че едно изпускане можеше да го вкара в затвора.
— Няма да се бавя — обеща младата жена, слезе от колата, изкачи стълбите и влезе в сградата през врата с гравирани стъкла.
На Дан му хрумна, че най-умното нещо, което можеше да направи, беше да ѝ остави куфара на верандата и да се омете оттук, но прогони тази идея. Умората се беше пропила чак в костите му и клепачите му натежаваха. Щеше да помоли Ардън да седне зад волана, когато се върнеше. Изгаси двигателя и скръсти ръце на гърдите си. Заслуша се със затворени очи в приятната песен на насекомите в горещата нощ.
— Господине?
Дан отвори очи и веднага се изправи на седалката. Някакъв мъж стоеше до прозореца му и надничаше вътре. Дан го побиха ледени тръпки, защото непознатият носеше фуражка и униформа със значка на джоба на гърдите.
— Господине? — повтори отново полицаят. — Не можете да паркирате тук.
— Сър? — Това беше всичко, което Дан успя да измисли.
— Не можете да паркирате точно пред входа. Против мерките за пожарна безопасност е.
Дан примига и зрението му се замъгли. Въпреки това успя да различи младо лице, предразположено към младежко акне, и да прочете написаното на значката: „Охрана на Туин Оукс“.
— Можете да паркирате ето там — осведоми го охранителят. — Ако нямате нищо против.