Ардън осъзна, че рано или късно щеше да се наложи да се обърне с гръб към него.
— Хайде — каза тя и мина първа през вратата със свит стомах.
Дан си сложи рол-он дезодорант в банята на младата жена. Никога не беше смятал, че ще дойде ден, в който ще използва „Сикрет“. След това намокри една кърпа, изстиска малко паста за зъби „Крест“ на нея и си изми зъбите. Ардън извади малка аптечка, в която имаше тиленол, тубичка с кожно мазило, лепенки и шишенце с капки за очи.
— Сигурно си била при момичетата скаути — каза Дан и изсипа два тиленола в дланта си.
— Джоуи постоянно повтаряше, че съм си объркала професията, че е трябвало да стана медицинска сестра. Казваше го, защото се грижех за бандата, когато имаха махмурлук или бяха прекалено друсани, за да свирят. Някой трябваше да се държи отговорно.
Дан изпи тиленола с чаша вода и ѝ върна аптечката.
— Трябва да си взема храна и кафе отнякъде. По-добре да не се задържаме прекалено дълго тук.
— Аз съм готова.
Часът беше точно шест, когато платиха сметката за стаите и тръгнаха. Ардън остави гаечния ключ на седалката вдясно от себе си, а Дан реши да не прави проблем заради това. Наблизо имаше „Макдоналдс“ и той отби на гишето за обслужване на автомобили, за да купи три хамбургера, голяма порция пържени картофки и кафе.
Останаха на паркинга, за да се нахранят. Дан разгърна картата и видя, че трябва да следва магистрала 182 през градовете Ню Иберия, Женарет, Болдуин и накрая Морган Сити, където магистрала 90 щеше да ги отведе в сърцето на блатистия район до Хума.
— Къде смяташ да отидеш? — попита Ардън, когато Дан изяде втория си бургер. — След като ме заведеш в Лапиер, имам предвид. Все още ли смяташ да се опиташ да напуснеш страната?
— Не знам. Може би.
— Нямаш ли някакви роднини, при които да отидеш? Родителите ти живи ли са?
— Баща ми е мъртъв. Майка ми е жива, но е стара и не искам да я замесвам във всичко това. И така ще ѝ е достатъчно трудно.
— Тя знае ли за левкемията ти?
— Не. Това е мой проблем. — Дан я прониза с поглед. — Какво ти пука на теб? Почти не ме познаваш.
Ардън сви рамене.
— Предполагам, че просто ми е интересно. Ти си първият убиец, когото срещам.
Ветеранът не успя да потисне мрачната си усмивка.
— Надявам се да съм и последният. — Предложи ѝ от пържените си картофки. — Вземи си.
Тя си взе и ги задъвка.
— Нямаш къде да отидеш, нали?
— Ще намеря някое място.
Ардън кимна отнесено и се загледа в залязващото слънце. Сияйното момиче — сънят без лице — беше обсебила мислите ѝ и ако се налагаше да пътува с издирван беглец, за да сбъдне мечтата си, така да бъде. Не се страхуваше. Е, може би малко. Но животът ѝ не беше никак лесен и никой не ѝ бе давал нищо безплатно. Нямаше къде другаде да отиде освен при Сияйното момиче, при надеждата за изцеление и обещанието за ново начало.
Знам кой сте, беше казал Джупитър на убиеца до нея.
Вие сте човекът, когото Бог е изпратил на госпожица Ардън.
Надяваше се това да е истина. Искаше да повярва с цялото си сърце, че е така.
Защото ако Джупитър грешеше за Дан Ламбърт, можеше да греши и за Сияйното момиче.
Дан изяде храната и отново потеглиха. На шест километра и половина южно от Лафайет минаха покрай щатски полицай, който беше спрял някакво хлапе с мотор. Полицаят беше зает да му пише фиш и минаха незабелязано покрай него, но изтекоха няколко минути, преди Ардън да спре да поглежда нервно назад.
Светлината на деня си заминаваше. Лилави сенки пъплеха по пътя, от двете страни на който дремеше гора, разкъсана от езера с мътна вода, от които подобно на счупени зъби стърчаха пънове. Платната се стесняваха. Движението намаляваше — само тук-там срещаха някоя кола или пикап. На една табела пишеше: „Запази Акадиана в сърцето си или си покажи…“, като на мястото на последната дума имаше груба рисунка на задник на муле. Испанският мъх висеше от дърветата като някакъв камуфлаж, а във влажния въздух се носеше миризмата на орлови нокти и солена вода от Залива17. Първите появили се на тъмното небе звезди доведоха със себе си светкавици на южния хоризонт.
Дан включи фаровете и продължи да държи под око огледалото за обратно виждане. Проблясъците на светкавиците му напомниха за бойното поле и артилерийските снаряди, които удряха в далечината. Имаше странното усещане, че пътува по път, който води назад във времето, обратно във влажната пустош на онази чужда страна, където властваха влечугите и смъртта беше безмълвна сянка. Страхуваше се от онова, което можеше да намери — или което можеше да намери него — там, но само този път му беше останал. И независимо дали му харесваше, или не, трябваше да го следва до края му.