Когато научи за това, Бруенор бе готов да го удуши с голи ръце, ала Риджис не се стресна и съвсем искрено заяви, че с радост ще му отстъпи водачеството.
Бруенор наистина искаше да го стори, да се отърси от отчаянието и отново да усети как старият огън се разгаря в гърдите му, само че мисълта отново да вземе оръжие в ръка неизменно го връщаше към спомена за последните битки, които бе водил рамо до рамо с приятелите си. Измъчван от раздираща болка, той просто отпрати Риджис, като му разреши да продължи играта си.
Генерал Дагна беше блестящ стратег, ала опитът му се свеждаше главно до битки между джуджета и гоблини. Риджис, от друга страна, бе един от най-добрите приятели на Дризт и неведнъж бе слушал разказите му за Мензоберанзан и събратята му. Освен това бе близък и с Уолфгар и знаеше много за нравите на варварите, чиято помощ щеше да бъде от голямо значение, ако се стигнеше до война.
И все пак, Дагна бе известен с пренебрежителното си отношение към останалите раси и това, че сега с готовност се вслушваше в съветите на един полуръст (който съвсем не се славеше с храбростта си!) доста учудваше Бруенор.
И дори мъничко го нараняваше. Той знаеше за варварите и Мрачните не по-малко от Риджис, а в джуджешката тактика нямаше тайни за него. Той трябваше да седи край масата и да разучава картата с генералите си; той трябваше да се срещне с Берктгар Храбри и заедно с Риджис да съставя планове за предстоящата война.
Бруенор сведе поглед и прокара ръка по обезобразеното си лице. Остра болка проряза ослепеното око. Много по-страшна обаче бе празнината, която зееше в сърцето му — жестоко наранено от загубата на Уолфгар. Нещо в него сякаш се прекърши завинаги, когато Дризт и Кати-Бри поеха по най-черния от всички пътища.
Вече не ставаше въпрос за отговорностите му като крал на Митрил Хол. За Бруенор най-важни бяха децата (едното от тях — мъртво, а другото — загубено може би завинаги) и приятелите му. Ала сега тяхната съдба не зависеше от него и единственото, което му оставаше да стори, бе да се надява да се върнат при него. Иначе никога вече нямаше да ги види.
Така, както нямаше да види и Уолфгар.
Умореното джудже въздъхна тежко и бавно се отправи към покоите си, без дори да забележи, че срещата в съседната стая е приключила.
И без да усети съчувствения поглед, с който Риджис го следеше от прага. Ако магическият медальон бе тук, натъжено си помисли полуръстът, навярно щеше да успее поне малко да облекчи болката на приятеля си.
Кати-Бри изпитателно се взря в тунела пред себе си, мъчейки се да види дали нещо не се е спотаило между сталагмитните могили. Беше навлязла в местност, където между камъните имаше доста кал, и съвсем ясно бе различила следите — следи от гоблини, при това доста скорошни.
А сега бе достигнала място, което предлагаше съвършена възможност за залагане на засада. Кати-Бри постави стрела в тетивата на Таулмарил и мушна ониксовата статуетка под мишница, готова всеки миг да призове Гуенивар. Но дали наистина трябваше да го стори, запита се тя. Нямаше истинско доказателство, че наоколо още се навъртат гоблини (в коридора пред нея като че ли имаше само най-обикновени сталагмити) и все пак по гърба й полазиха студени тръпки.
Разумът надделя над инстинкта и тя реши засега да не вика пантерата. Долепи се до лявата стена и бавно се запрокрадва напред, изтръпвайки всеки път, когато ботушът цопнеше малко по-шумно в тинята.
Не беше оставила повече от десетина могили зад гърба си, когато отново спря и се ослуша. Всичко изглеждаше напълно спокойно и все пак младата жена не можеше да се отърве от усещането, че я следят, че някое незнайно чудовище се спотайва наблизо и чака сгоден случай да й се нахвърли отгоре и да я удуши. Непрекъснато ли щеше да се чувства така в Подземния мрак, запита се тя. Нима въображаемите опасности, които й се привиждаха навсякъде, щяха да я подлудят? Или, още по-лошо, щяха да приспят вниманието в единствения случай, когато наистина я дебнат истински врагове?
Кати-Бри тръсна глава, за да проясни мислите си и отново се вгледа в озарения от звездна светлина коридор. Още едно предимство на магическия камък бе, че не придаваше на очите издайническия червеникав блясък, който отличава обитателите на земните недра. Младата жена, разбира се, нямаше как да знае това; единственото, което я вълнуваше в момента, бе злокобният вид на могилите пред нея, от който по гърба й полазваха ледени тръпки. За разлика от тунелите, през които бе вървяла досега, тук подът и стените не бяха особено стабилни, отвсякъде се стичаха кални вади, а сталагмитите изглеждаха странно разкривени, сякаш гоблини протягаха ръце към нея.