— Късмет имаш, Дризт До’Урден, че свиърфнеблите са те познали.
Дризт изсумтя — точно в този момент му беше трудно да нарече случилото се „късмет“.
— Можеха да те ударят с острия край — обясни Белвар. — Гръбнакът ти щеше да се прекърши на две.
— Аз и сега имам чувството, че гръбнакът ми е счупен — отбеляза Дризт.
— О, не, не! — приятелят му отново се приближи до хамака и го убоде по стъпалото с върха на кирката си.
Дризт изкриви лице и инстинктивно отдръпна крака си.
— Виждаш ли! — доволно обяви гномът. — И осезанието се завръща вече.
И като се усмихна дяволито, той отново го одраска.
— Много скоро отново ще бъда на крака, Надзирателю — шеговито го заплаши Дризт, без да се опитва да скрие облекчението си.
Белвар го убоде за трети път.
— Няма да бъде чак толкова скоро — разсмя се той. — А преди това ще започнеш да усещаш и гъдел…
Дризт отново изпита чувството, че се е завърнал назад във времето; струваше му се, че някой поне замалко бе свалил от раменете му товара на тревогите и страховете, довели го дотук. Колко хубаво бе отново да види стария си приятел гнома, който от обич и вярност към него напусна дома си и го последва в пустошта на Подземния мрак; който заедно с него падна в плен на ужасяващите крадци на мисли и който се би рамо до рамо с него, за да се спасят.
— Каква случайност, щастлива както за мен, така и за вас, че се озовах в онези тунели точно тогава — отбеляза той.
— Не е кой знае каква случайност — веселото лице на Белвар внезапно помръкна. — Твърде чести станаха битките напоследък — поне по една на седмица. Мнозина свиърфнебли паднаха в тях.
Дризт притвори очи, мъчейки се да преглътне лошата новина.
— Лолт е гладна, така казват — продължи приятелят му. — Все по-лош става животът за гномовете от Блингденстоун. Всячески се опитваме да разберем причината.
Скиталецът не каза нищо, ала по-силно отвсякога почувства колко правилно бе постъпил, като се завърна. Тук се кроеше нещо далече по-сериозно от обикновен опит за неговото залавяне. Забележката на Белвар, че Лолт е гладна, говореше много.
Внезапно Дризт усети убождане по крака и побърза да отвори очи.
— Стига сме говорили за мрака! — отсече Белвар и старата усмивка отново изгря върху лицето му. — Двадесет години имаме да наваксваме с разкази!
И като се пресегна, той вдигна един от ботушите на Дризт и завря нос в подметката му.
— Открил си Повърхността? — попита той с искрена надежда в гласа.
Остатъкът от деня премина в приказки. Всъщност говореше най-вече Дризт, който след раздялата им бе отишъл в един съвсем различен свят. Белвар слушаше с огромен интерес, често ахкаше изумено, смееше се или затаяваше дъх притеснено; веднъж се разплака заедно с приятеля си, наранен почти колкото него от загубата на Уолфгар.
Именно в този миг Дризт най-силно почувства, че отново е открил един от най-скъпите си другари. Белвар го слушаше как излива душата си и споделя най-съкровените си чувства и вълнения от изминалите двадесет години и с безмълвното си съчувствено внимание му оказваше подкрепата, която само един истински приятел може да даде.
След вечеря Дризт направи първите си предпазливи крачки и Белвар, който неведнъж бе виждал на какво е способна трошачката в умелите ръце на някой гном, с усмивка го увери, че само след ден-два ще бъде в състояние да се изкатери и по най-изронената стена.
Дризт се зарадва на тази новина, но не можеше да не изпита и лека тъга. Доволен бе, че ще се оправи, ала също така съжаляваше, че лечението му няма да отнеме повече време, та да може да поостане при Белвар. Защото в мига, в който оздравееше напълно, щеше да си тръгне от Блингденстоун и да се завърне в родния си град, за да се опита да спре зловещите събития, които се подготвяха там.
Глава 14
Маскировка
— Изчакай ме тук, Гуен — прошепна Кати-Бри на пантерата.
Пред тях започваше просторна галерия, в която почти нямаше сталагмити. От вътрешността долитаха гоблинови гласове и Кати-Бри се досети, че това трябва да бе основната част от отряда, чиито съгледвачи бяха срещнали по-рано. Чудовищата най-вероятно бяха разтревожени от продължителното отсъствие на другарите си, нищо чудно скоро да изпратеха някой да ги потърси. Не че имаше нужда — малцината оцелели сигурно бяха съвсем наблизо. Наистина, двете с Гуенивар ги бяха прогонили в обратната посока, ала гоблините живееха на групи и неколцината бегълци нямаха друг избор, освен да се опитат да се съберат с племето си. А от мястото, където се бе състояла битката, ги делеше по-малко от час бърз ход.