После звънко плесна с ръце и леко повиши глас:
— Гуенивар!
Уплашените крясъци, които се разнесоха зад гърба й, бяха сигурен знак, че пантерата я е чула.
— Ела при мен, Гуен — все така, без да се обръща, рече Кати-Бри. — Не се нахвърляй върху никого.
Със сведена глава и присвити назад уши, Гуенивар бавно пристъпваше напред. От време на време изръмжаваше глухо, просто за да държи най-близките гоблини нащрек. Не че имаше нужда да ги сплашва допълнително — чудовищата и без това бързаха да се отдръпнат колкото се може по-далече от пътя й.
Много скоро вярното животно вече стоеше до Кати-Бри и нежно търкаше муцуна в крака й.
— Нийнг! — повтори младата жена и посочи Гуенивар, а после и гоблина. — Ти взимаш котката, а аз си тръгвам през онзи изход — добави тя, жестикулирайки усърдно, за да я разберат.
„Издокараното“ чудовище се почеса по главата, при което шапката му се килна под още по-странен ъгъл.
— Хайде, иди при него и бъди добра — прошепна Кати-Бри и лекичко побутна Гуенивар.
Пантерата вдигна обиден поглед към нея, но все пак я послуша и отиде да легне в краката на гоблина (който пребледня като платно и цял се разтрепери).
— Нийнг! — потрети Кати-Бри и даде знак на чудовището, че може да погали Гуенивар.
В първия миг то я изгледа изумено, но постепенно събра смелост и едва-едва докосна гъстата черна козина. На устните му се появи доволна усмивка и то се осмели да потупа пантерата по врата, после пак и пак. Гуенивар не направи нищо, за да му попречи, но през цялото време не сваляше изпепеляващ поглед от младата жена.
— Остани тук с този добър гоблин — меко каза Кати-Бри, за да попречи на противните създания да разберат истинските й намерения.
И като потупа кесията, в която държеше ониксовата статуетка, добави извинително:
— Много скоро ще те изведа оттук, бъди сигурна.
После изпъна рамене и като погледна водача на гоблините право в очите, посочи от себе си към изхода на галерията.
— Аз си тръгвам! — заяви тя, смръщила лице в заповедническа гримаса, и пристъпи напред.
За миг й се стори, че главатарят се кани да й попречи, ала един бърз поглед към могъщата пантера в краката му, бе достатъчен да го откаже от подобни намерения. Кати-Бри бе изиграла картите си безпогрешно — беше дала възможност на гордия вожд да запази достойнството си, без самата тя нито за миг да изглежда слаба или по-малко опасна. Като капак на всичко, стратегически беше поставила тристакилограмовата си съюзница между себе си и водача на гоблините.
— Нийнг со, уука — повтори той и кимна към изхода, после предпазливо се отдръпна, за да направи място на мнимата жрица.
Кати-Бри прекоси галерията с гордо вдигната глава, като не пропусна да зашлеви някакъв гоблин, имал глупостта да не се отмести достатъчно далече от пътя й. Разгневеното чудовище вдигна меча си, но тя дори не трепна. Миг по-късно се разнесе повелителният глас на главатаря и му нареди да свали оръжието.
Кати-Бри се изсмя в лицето му и му показа изумрудената кама, която държеше готова под гънките на връхната си роба.
Достигна изхода и пое по тесния тунел, като още известно време си наложи да не ускорява крачка. Най-сетне спря, огледа се наоколо, за да се увери, че не я наблюдават, и извади ониксовата статуетка.
В галерията главатарят продължаваше да се хвали с новата си придобивка и навярно за стотен път разказваше на съплеменниците си как е надхитрил „тъпата жрица“. Нямаше особено значение, че случилото се бе станало пред очите на всички — при гоблините историята се менеше всеки ден.
Самодоволната му усмивка бързо се стопи, когато тялото на пантерата внезапно започна да избледнява и да се превръща в сивкава мъгла.
Той нададе яростен вик и като запроклина ядно, падна на колене в обречен опит да задържи изплъзващата се котка.
От сивите валма се показа огромна лапа, обви се около главата му и го придърпа към себе си. Сетне и последните струйки мъгла се стопиха, отвеждайки глуповатия гоблин на дълго пътешествие до Звездната равнина.
Настана суматоха, останалите чудовища крещяха и тичаха насам-натам, бутаха се едно в друго и падаха, после отново се изправяха и продължаваха да ругаят. Някой предложи да настигнат жрицата, ала докато успеят да въведат някакъв ред, вече бе станало твърде късно — Кати-Бри тичаше, колкото й държаха краката и със задоволство си мислеше колко хитро бе постъпила.