В другия край на коридора свиърфнеблите нададоха бойни викове, които отекнаха страховито в ушите на уплашената жена.
Тя панически отскочи назад, само миг преди една гигантска ръка да се протегне към нея и да откъсне върха на сталагмита, зад който се криеше. Кати-Бри пусна ониксовата статуетка на пода и повика Гуенивар, като в същото време трескаво извади стрела от колчана си и я постави в тетивата на Таулмарил.
Земният дух пристъпи напред. Сталагмитите, които стояха на пътя му, не бяха в състояние да го спрат, тъкмо напротив, те не просто поддадоха под напора на масивните му крака, но сякаш се сляха в едно с тях. Той отново посегна към жертвата си, ала в този миг мракът бе прорязан от ивица сребриста светлина и между очите на чудовището зейна дупка.
То политна назад, но бързо успя да се овладее, после вдигна ръце и само с едно движение направи разполовената си глава както преди. Когато отново погледна към сталагмитовата горичка, „елфическата жрица“ вече я нямаше, а на нейното място стоеше гигантска пантера, готова за скок.
Кати-Бри се измъкна от другия край на горичката с намерението да побегне, ала бързо установи, че от всички странични тунели прииждат гномове. Без да смее да се обърне, за да провери какво става с Гуенивар и земния дух, тя хукна по основния коридор, използвайки скалните могили за прикритие. Изведнъж нещо тежко се удари в крака й и я повали по лице на земята. С мъка се извъртя настрани и видя един гном да се подава иззад близката скала, стиснал в ръка кирката, с която очевидно я бе препънал.
Кати-Бри успя да седне и се опита да насочи Таулмарил към него, ала преди да постави стрела в тетивата, оръжието беше избито от ръцете й. Инстинктивно се претърколи встрани, ала в този миг се показаха още трима свиърфнебли, вдигнали тежки дървени чукове над главите си.
Гуенивар изръмжа и се оттласна от земята с намерението да прелети покрай чудовището и да го накара да се завърти. Само че то се оказа по-бързо, отколкото пантерата очакваше — масивната му каменна ръка се протегна във въздуха, улови я и я придърпа към огромния си гръден кош. Гуенивар нададе болезнен рев, когато острият сталагмитов шип се заби в рамото й. При тази гледка гномовете нададоха тържествуващи викове — по всичко личеше, че „жрицата“ и неочакваният й съюзник са обречени.
Един от чуковете бързо се спускаше към главата на Кати-Бри. Тя измъкна късия си меч и го отклони, преди да бе разтрошил черепа й, после се опита да пропълзи встрани и да се изправи, за да може да вдигне Таулмарил. Само че ударите на тежките чукове валяха един след друг — свиърфнеблите явно бяха решили да я изтощят докрай и да я довършат.
Гледката на огромната пантера, която много скоро щеше да бъде пронизана и смачкана до смърт, предизвика бурна радост у шепата гномове, които наблюдаваха битката със земния дух. Вместо задоволство от скорошната победа на съюзника им обаче, двамина от тях усетиха как ги обзема смут. Двамата свиърфнебли, наричани Селдиг и Пумкато, още помнеха как като деца си бяха играли с една пантера, която досущ приличаше на това животно. И понеже Дризт До’Урден, отказалият се от расата си мрачен елф, чийто другар бе котката по онова време, току-що бе минал през Блингденстоун, двамата някак си усещаха, че присъствието на пантерата тук не може да бъде просто съвпадение.
— Гуенивар! — повика Селдиг и тя изрева в отговор.
Съвършено правилно произнесеното име порази Кати-Бри. Дори тримата нападатели се сепнаха и се поколебаха.
Пумкато, който бе призовал земния дух, нареди на чудовището да не мърда и с помощта на кирката си Селдиг бързо се изкатери по тялото му.
— Гуенивар? — повтори той, застанал само на метър от пантерата.
Раненото животно наостри уши и впери умолителен поглед в смътно познатото лице на гнома.
— Кой е това? — настоя Пумкато и посочи Кати-Бри.
Въпреки че не разбираше нито дума от онова, което свиърфнеблите говореха, младата жена бързо осъзна, че никога няма да й се отдаде по-добра възможност. Мечът тупна на земята и тя свали магическата маска, откривайки истинските си черти — на човешко момиче. Тримата гномове до нея извикаха стреснато и направиха крачка назад, измервайки с неодобрителни, кисели погледи, сякаш новият й външен вид бе наистина грозен.
Най-сетне Пумкато събра достатъчно смелост и се приближи до нея.
Едното име очевидно му беше познато, мислеше си Кати-Бри, защо тогава да не бе чувал и другото? Струваше си да опита и като посочи себе си, тя разпери ръце и ги притисна до тялото си, сякаш прегръщаше някого.