Десетки очи следяха младата жена, докато придружителите я водеха из същинската част на града. Навярно бе първият човек, когото гномовете виждаха, и нямаше нищо против вниманието им, защото и тя бе не по-малко очарована от тях. Лицата им, които във външните тунели й се бяха сторили толкова сиви и намусени, сега изглеждаха по-меки и по-нежни. Зачуди се как ли биха изглеждали, ако се усмихнат и усети, че би искала да ги види засмени. Това бяха приятели на Дризт, не спираше да си повтаря тя, и вярата в преценката на скиталеца я успокояваше.
Въведоха я в малка, кръгла стаичка и й дадоха знак да седне. Кати-Бри предпазливо изпълни нареждането, припомняйки си разказа на Дризт за някакъв стол, който го бе оковал здраво в мига, в който приседнал на него.
За щастие, с нея не се случи нищо такова. Миг по-късно вратата се отвори и в стаичката влезе един твърде необичаен гном, преметнал магическия медальон със снимката на Дризт около острието на кирката, която имаше вместо ръка.
— Белвар — досети се Кати-Бри. — Не можеше да има двама свиърфнебли, които толкова съвършено да отговарят на описанието, което Дризт беше дал на скъпия си приятел.
Най-почитаемият надзирател се закова на място, очевидно изненадан, че човешката жена го бе разпознала.
— Дризт… Белвар — рече Кати-Бри и отново обви ръце около себе си, сякаш прегръща някого.
После посочи себе си и повтори движението, този път с думите:
— Кати-Бри… Дризт.
Никой от тях не говореше езика на другия, ала много скоро, с помощта на жестове и мимика, младата жена успя да разсее съмненията на надзирателя и дори му обясни, че търси Дризт.
Тъмната сянка, която легна върху лицето на гнома, когато я разбра, никак не й хареса, още по-малко я успокои и единствената дума, която и двамата разбираха — Мензоберанзан. Дризт се бе завърнал в родния си град.
Когато „разговорът“ с Белвар приключи, свиърфнеблите я нагостиха с ястие от гъби и други подземни растения, които Кати-Бри не познаваше, после й върнаха вещите, включително магическия медальон и ониксовата статуетка, но не и вълшебната маска.
След това я оставиха сама в продължение на часове, както й се стори, сама в окъпания от звездна светлина мрак. Благодарността на младата жена към Алустриел ставаше все по-голяма. Колко тежък би бил пътят й без Котешкото око, за кой ли път си каза Кати-Бри. Та тя дори нямаше да е в състояние да види Белвар, за да го разпознае!
Кати-Бри все още си мислеше за надзирателя, когато той най-сетне се завърна, заедно с още двама свиърфнебли, облечени с дълги, меки роби, съвсем различни от типичните за гномовете груби кожени куртки, покрити с метални плочки. Тези двамата трябва да бяха доста важни личности, навярно членове на Съвета.
— Фърбъл — обясни Белвар и посочи единия гном, който никак не изглеждаше доволен от случващото се.
Причината за киселото му изражение й стана ясна миг по-късно, когато надзирателят посочи към нея, после към Фърбъл и най-накрая към вратата, като през цялото време не спираше да говори. Ала, макар да разбра една-единствена дума от цялото изречение, у Кати-Бри не остана и капка съмнение какво ще стане. Отиваха в Мензоберанзан.
Фърбъл й даде знак да го последва, очевидно изгарящ от нетърпение най-после да поемат по опасния си път и младата жена (макар искрено да желаеше да поостане в Блингденстоун и да научи повече за любопитните свиърфнебли), не можеше да не се съгласи с него. Вече бе изгубила прекалено много време. Надигна се от стола и се накани да излезе, ала хладният допир на кирката на Белвар я накара да поспре и да се обърне.
Той откачи вълшебната маска от кръста си и й я подаде.
— Дризт — обясни той и с другата си ръка, онази във формата на чук, посочи лицето й. — Дризт.
Кати-Бри кимна — очевидно надзирателят смяташе, че ще е по-разумно тя да скрие човешките си черти, преди да навлезе в Мензоберанзан. Направи крачка към вратата, ала после отново спря, тласната от внезапен подтик, наведе се и лекичко целуна Белвар по бузата. По устните й плъзна благодарна усмивка и тя излезе от къщата, а после и от Блингденстоун, водена от Фърбъл.