Кати-Бри отметна качулката си и тръсна глава, за да освободи гъстите, снежнобели къдрици от гънките на плаща. После впери зъл поглед в двамата мъже и избухна в смях.
Елфите побягнаха.
Младата жена усети как й олеква и като си пое дъх, тя стисна магическия медальон и се запъти към езерото.
Глава 17
Извечен враг
— Знаеш ли кой е той? — рязко попита войникът, използвайки езика на жестовете.
Кариса неспокойно се поклащаше напред-назад, без да разбира какво става. Най-неочаквано на Острова на ротите се беше изсипал многоброен, въоръжен до зъби отряд и бе започнал да разпитва всичките му обитатели — гоблини, орки и дори малцината елфически надзиратели. Войниците не носеха ничий герб и, поне доколкото Кариса виждаше, бяха предимно мъже.
И въпреки това си позволяваха да се държат с нея грубо, без да се съобразяват с уважението, дължимо й като на жена.
— Знаеш ли? — повтори мъжът, този път на глас.
Неочакваният звук накара двамата от другарите му да дотичат при него.
— Отишъл си е — успокои ги той. — Тръгнал е към града.
— Вече се връща — намеси се четвърти войник, отново на езика на жестовете. — От брега току-що ми съобщиха.
Любопитната Кариса усети, че повече не може да се сдържа.
— Аз съм Кариса Х’кар — заяви тя. — Родът, макар и да не бе от най-високопоставените в йерархията на Мензоберанзан, все пак беше благородническо — За кого говорите? И защо е толкова важен?
Четиримата мъже се спогледаха лукаво и новодошлият се обърна към нея със зъл блясък в очите.
— Чувала ли си за Даермон Н’а’шезбаерон? — меко попита той.
Кариса кимна. Разбира се, че бе чувала за тях. До’Урден, както ги наричаха по-често, някога бяха много могъщи, осми дом в града, ала на всичко това бе сложен край, когато целият род рухна унищожен.
— А за втория им син? — продължи войникът.
Кариса смръщи вежди, мъчейки се да си припомни трагичната история на дома, нещо свързано с измяна и вероотстъпничество.
— Дризт До’Урден — помогна й мъжът.
Кариса се сети, че наистина са й разказвали за него и тъкмо се канеше да каже нещо, когато внезапно осъзна кой беше красивият странник с лавандуловите очи.
— Тя е свидетел — рече единият от бойците на езика на жестовете.
— Не беше, докато сами не й казахме името му — изтъкна друг.
— Но вече е — сложи край на спора първият и като по даден знак, четиримата се обърнаха към Кариса.
Надзирателката отдавна бе разбрала какво се канят да сторят и сега незабележимо отстъпваше към вратата, стиснала меча и камшика си. Само че вече бе късно — единият от мъжете опря сабята си в гърба й и я накара да се закове на място.
— Домът Х’кар… — започна тя, докато вдигаше ръце, ала не успя да продължи заплахата си — изкусно изкованото острие с лекота проби ризницата и прониза единия й бъбрек.
Тялото й се разтърси конвулсивно, когато врагът издърпа оръжието си, и тя бавно се свлече на колене, мъчейки се да запази съзнание, да се пребори с черната вълна на болката и да отвърне на ударите.
Четиримата войници се нахвърлиха отгоре й. Не биваше да има никакви свидетели.
Дризт не откъсваше поглед от осветения град, докато салът бавно се носеше по мрачните води на Донигартенското езеро.
Факли? Просто не можеше да спре да мисли за това, убеден, че Мрачните подготвят нападение срещу Повърхността. Защо иначе щяха сами да измъчват очите си?
Когато салът наближи Острова на ротите, скиталецът забеляза, че в затлачения от най-различни растения залив няма други съдове. Сметна, че това не е толкова важно и скочи на сушата. Робите едва бяха успели да оставят греблата, когато някакъв елф се шмугна покрай него, качи се на сала и им нареди да отплават обратно.
Голяма група орки — пастири клечаха край брега и глупаво се взираха във водите на езерото, плътно увити в окъсаните си плащове. В това нямаше нищо необичайно — те и бездруго нямаха какво да правят.
Островът не бе особено голям, надали бе по-дълъг от двестатина метра и дори още по-тесен, но за сметка на това бе гъсто обрасъл с различни растения, най-вече мъхове и плесени. Навсякъде имаше недълбоки долчинки и стръмни възвишения и единствената работа на пастирите (като се изключи задължението да откарват добитъка на сушата и да внимават никой да не се отлъчи от стадото) бе да пазят животните да не паднат в някоя пропаст.