Злият елф замахна за бърз двоен удар… и замалко не падна в устрема си, когато остриетата срещнаха само въздух. Обърна се рязко, готов да посече лукавия си враг, ала вместо мека плът, мечовете издрънчаха върху коравата сталагмитна могила.
Напълно погълнат от ожесточената битка, той бе изгубил представа къде се намира и съвсем бе забравил за близката скала. Неведнъж бе чувал легендите, които се носеха за Дризт До’Урден, и сега внезапно разбра каква огромна грешка бе допуснал.
Изправен върху могилата, скиталецът неволно потръпна, когато оръжията на врага му иззвънтяха върху камъка. Сиянието полетя надолу и макар че синкавият му светлик се стопи в черната прегръдка на магическия мрак, ударът му бе безпогрешен както винаги.
Миг по-късно Дризт отново тичаше с все сили, превъзмогвайки болката в навехнатия си глезен. Прекоси ямата и се изкатери по близката издатинка, която водеше към източния край на острова и лагуната, която се простираше там. Ако успееше да се добере до нея, скиталецът беше твърдо решен да я преплува. Кой можеше да се тревожи от легендите за чудовищата, спотаени във водите, когато прииждащите зад гърба му врагове бяха повече от истински!
Кати-Бри съвсем отчетливо чуваше шума от битката, която кипеше на острова. Черните води на Донигартенското езеро тихичко се плискаха в брега и всеки вик и звън на оръжие долитаха с кристална яснота. Скрита зад пънчето на една гигантска гъба, младата жена повика Гуенивар и щом сивата мъгла започна да се материализира, хукна към езерото.
Все още несигурна в елфическата си маскировка, тя избегна неколцината мрачни войни, които се разхождаха край брега и вместо това с помощта на знаци и гримаси нареди на един орк да вземе близката лодка и да я откара на острова. Робът я изгледа смутено, после се обърна и се накани да се отдалечи.
Не беше направил и крачка, когато юмрукът на „елфическата жрица“ се стовари върху главата му.
Окаяното създание се разтрепери като лист и замръзна на място. С все същото каменно изражение, Кати-Бри го побутна към лодката и то побърза да скочи в лодката и да грабне веслото.
Преди младата жена да успее да го последва, около лакътя й се сключиха железни пръсти и я спряха.
Тя се обърна към елфа, дръзнал да се изпречи на пътя и, и го изгледа с нескрита заплаха, готова за пореден път да разиграе представлението си. Само че войникът изобщо не се впечатли — камата, която държеше в свободната си ръка, проблесна опасно близо до ребрата й.
— Върви си! — нареди той. — Бреган Д’аерте ти заповядва да се махнеш оттук!
Младата жена не разбра и дума, ала и объркването на боеца не бе по-малко, когато съвсем изневиделица върху гърба му се стовари огромна черна пантера и го събори във водата.
Без да се бави, Кати-Бри злобно изръмжа в лицето на орка, който се престори, че не е видял нищо и трескаво се залови да гребе. После се огледа назад, за да провери какво става с Гуенивар — боеше се, че пантерата няма да успее да ги настигне и ще трябва да прекоси цялото езеро сама.
Звучен плясък досами нея замалко не преобърна лодката и й показа, че напразно се тревожи.
Гледката на гигантския звяр беше повече, отколкото клетият орк можеше да понесе и като нададе ужасен писък, той скочи от лодката и панически заплува към брега. Кати-Бри вдигна изпуснатото весло и дори не се обърна след него.
В началото скалната издатина бе открита и от двете страни и отровните стрелички на Мрачните не спираха да свистят покрай ушите на бягащия Дризт. За негов късмет, преследвачите му все още се намираха от другата страна на ямата, в подножието на хълма, а пък елфическите арбалети не бяха особено точни на големи разстояния.
Скиталецът не се изненада особено, когато високи алени, пламъци обвиха тялото му. Не усети болка — целта им не бе да го наранят, а да го направят по-лесна мишена за враговете му.
Усети леко ужилване в лявото рамо и светкавично се пресегна, за да извади стреличката. Раната бе съвсем малка — яката митрилна ризница, изкована от изкусни джуджешки ръце, бе спряла устрема и Дризт можеше само да се надява, че в кръвта му не е проникнала достатъчно отрова, за да го забави.
Скалната тераса зави надясно и за миг той прокле лошия си късмет — така щеше да изложи гърба си на изстрелите на неприятелите си и да бъде съвсем беззащитен. Когато поразмисли малко обаче, видя, че смяната на посоката всъщност е за добро, тъй като оставяше по-голямо разстояние между него и арбалетите на преследвачите. Много скоро стреличките започнаха да се удрят в камъните далече зад гърба му, а издатината отново зави, този път наляво, около подножието на поредния хълм.