Скиталецът продължаваше да мълчи и ръката на Дантраг изплющя върху бузата му.
— Чувал ли си за мен? — заплашително повтори злият елф.
Дризт се опита да се сети как матрона Баенре бе представила по-големия си син, ала не успя. Познаваше Берг’инйон от годините, прекарани заедно в Академията, както и от времето, когато бяха част от един и същи патрул, ала колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни името на брат му. Все пак не му беше никак трудно да се досети, че Мрачният войн пред него се чувства засегнат и че ще бъде най-разумно да излекува накърненото му честолюбие. Внимателно се вгледа в дрехите му и реши да рискува:
— Повелителя на меча в дома Баенре — с мъка изрече той, а половината думи бяха удавени от кръвта, шурнала от разбитата му уста.
При все това, болките му не само че не се усилиха, ами бързо започнаха да отслабват и той най-сетне разбра какво бяха излели в гърлото му двамата Баенре.
— Значи Закнафейн ти е говорил за Дантраг — самодоволно изпъчи гърди мъжът, досущ като петел, перчещ се из кокошарник.
— Разбира се — излъга Дризт.
— Тогава сигурно знаеш защо съм тук.
— Нямам представа — искрено отвърна скиталецът, озадачен от странното му поведение.
Дантраг посочи някаква купчина в другия край на стаята и когато се вгледа по-внимателно, Дризт видя, че това са неговите оръжия и доспехи.
— Винаги съм искал да се изправя срещу Закнафейн — обясни Баенре, — за да докажа, че съм по-добрият. Ала той твърде много се боеше от мен и никога не посмя да излезе от дупката, в която се бе скрил.
Дризт прехапа устни, за да не се изсмее с глас — през живота си Закнафейн не се бе страхувал от никого!
— Ала ето че получих теб.
— За да се докажеш? — попита скиталецът.
Дантраг вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, ала успя да се овладее.
— Е добре, ще се бием, а след това? — продължи Дризт. — Какво според теб ще каже матрона Баенре, когато ме убиеш?
Той прекрасно разбираше затрудненото положение, в което бе изпаднал Дантраг. Мрачните не го бяха пленили, за да подхрани честолюбието на някакъв си самонадеян хлапак, пък бил той и синът на първата матрона. Всичко сякаш се повтаряше, една игра, в която скиталецът вече беше участвал. Когато преди време сестра му дойде в Митрил Хол и го плени, част от уговорката й с Артемис Ентрери (може би най-важният съюзник в онова начинание) бе да му позволи да се бие с Дризт и то само, за да се докаже като по-добрия войн.
— И най-страшното наказание ще бледнее пред величието на моята победа. — Дантраг като че ли наистина си вярваше. — А и кой знае, може пък и да не те убия. Какво ще кажеш, ако само те осакатя и после отново те прикова към стената, та Вендес да може да се позабавлява още малко с теб? Нали затова ти дадохме и отварата. Ще те лекуваме само, за да можеш по-добре да усетиш как ледените пръсти на смъртта се прокрадват към сърцето ти, а после отново ще те излекуваме, та всичко да започне отново. Това може да продължи и сто години, стига матрона Баенре да поиска.
Дризт, който прекрасно познаваше злите обичаи на своя народ, нито за миг не се усъмни в думите му. Преди да напусне Мензоберанзан, неведнъж беше чувал истории за благородници, пленени в някоя от вечните войни между отделните домове и прекарали векове в стаите за мъчения на победителите.
— Бъди сигурен, че двамата ще се изправим един срещу друг, Дризт До’Урден — процеди Дантраг и доближи лице на сантиметри от неговото. — Когато оздравееш и си възвърнеш силите.
После вдигна ръка и го зашлеви веднъж, два пъти, толкова светкавично, че Дризт не успя да проследи движенията му дори с поглед. Никога досега скиталецът не бе срещал подобна бързина и не пропусна да си го отбележи наум — кой знае, може би още утре щеше да му се наложи да я види и то при много по-опасни обстоятелства.
Дантраг рязко се обърна, мина покрай брат си и се отправи към вратата. Берг’инйон се изсмя злобно в лицето на безпомощния пленник, заплю го и също излезе от стаята.
— Толкова прелестна — проговори гологлавият наемник, докато прокарваше пръсти през гъстите червеникавокафяви къдрици на Кати-Бри.
Без да трепне, младата жена продължи да се взира в лицето му, красиво дори и в мътната дрезгавина на стаята. У този елф имаше нещо различно, усещаше тя, и то никога не би му позволило да я насили. Скрито някъде зад дръзкото му авантюристично държание, у Джарлаксъл беше заложено силно развито, макар и малко изкривено, чувство за чест, досущ като у Артемис Ентрери. Кати-Бри беше прекарала дълго време в плен на палача и той не я бе докоснал и с пръст, освен, за да я накара да му се подчини, когато тя се опиташе да му се противопостави.