Тя се опитва да се притече на помощ на брат си, но жаждата за кръв е изпепелила контрола ѝ. Даже ѝ причернява.
„Не…“
А после нападателят с камата пада настрани с пронизано от стрела гърло. Погледът ѝ се премества, когато хищникът вътре усеща друг ловец. Канти, паднал на едно коляно, пуска стрела след стрела към сала, за да защити брат ѝ.
Аблен се изтръгва на свобода. Втурва се и се гмурва с главата напред в блатото. Изчезва под черната огледална повърхност и се спасява. За миг тя се вижда отразена в тези води, трепкаща крилата сянка, която прелита над главите на хората.
Шокът отслабва контрола ѝ още повече.
Неспособна да спре, тя се извърта във въздуха, привлечена от кръвта и писъците.
Зрението ѝ помръква, докато се дави в тази различност, в тази необятност около нея. Отново усеща неостаряващи очи да я гледат от дълбините на мрака. Силата на този поглед я отхвърля назад, сякаш я е намерил за недостойна, сякаш не одобрява сляпата ѝ ярост.
Тя е запокитена надалеч, като мушица в бурята.
Никс се върна в тялото си толкова рязко, че за малко да падне от капрата. Джейс обаче я хвана и я дръпна обратно. Прегърна я. Тя трепереше цялата, все още люшкайки се между яростта и скръбта, неспособна да спре. Сълзите я заслепяваха, мокреха бузите ѝ, пълнеха носа и устата ѝ.
Джейс я стисна.
— Никс, държа те.
Тя заповтаря, хлипайки:
— Не ме пускай, не ме пускай…
— Няма.
Усещаше топлината му, натиска на мускулите му, потната му миризма. Използва тези познати неща като котва, за да се притегли обратно в собствената си плът. Сега осъзнаваше колко близо е била да се изгуби в онази бурна различност, да изчезне завинаги в онзи мрак.
Докато се връщаше в тялото си, болката от скръбта стана по-остра.
„Татко… не…“
Страданието ѝ растеше бързо, ставаше прекалено голямо, за да го изтърпи, да го носи цялото в едно сърце. Струваше ѝ се невъзможно да оцелее от това.
А после до нея достигна тихо писукане. Беше толкова жално, че тя отвори очи.
Крилатият ѝ брат кръжеше над гърба на Мърморко. Тя срещна червените му очи, сияещи почти като злато под сенчестия клонак. Сякаш привлечен от скръбта ѝ, той наклони криле и се плъзна към нея.
Тя се измъкна от обятията на Джейс и се надигна. Приятелят ѝ също видя приближаващия се прилеп и ахна. Но тя остана на мястото си и вдигна ръка; пръстите ѝ трепереха.
Прилепът запърха около пръстите ѝ и ги подуши. Мустачките му я погъделичкаха за миг, а после малкото създание се плъзна нагоре по ръката ѝ. Стигна до рамото ѝ и малките му ноктенца намериха опора. Крилете заудряха по главата ѝ, после се свиха. Крачетата му запристъпваха и меката му козина се сгуши до бузата и врата ѝ. Тялото му бе горещо като пещ. Дишането му приличаше на пухтенето на миниатюрен ковашки мях. Високите му уши се завъртяха, докато връхчетата им се докоснаха.
После той се примъкна още по-наблизо. Присви кадифените си уши и пъхна глава под брадичката ѝ, търкаше се в нея, както бе направила тя с него преди миг. Накрая замря, гушнат там. Тихото му писукане отслабна до нотка, която тя чуваше само в едното си ухо.
За миг си спомни нещо подобно.
Две фигурки, сгушени заедно в обятията на топли криле.
Знаеше, че този образ не е спомен, събуден от някакъв писък, а е породен от мекото му докосване, от споделената топлина, от тихия шепот на двама, които се познават цял живот.
Никс притисна буза към него и остави очите си да се затворят.
Скръбта още я измъчваше, огромна и бездънна, но тя вече не бе принудена да я носи в едно сърце. Макар че вече нямаше простора от хиляда сърца, за да разсее агонията, почувства истината.
„Засега две са достатъчно.“
25.
— Махайте се оттук и двамата — заповяда Анскар.
След като атаката наглед бе приключила, вирлианецът подкара Канти и Фрел към сала на блатните жители. Каменистият бряг приличаше на кланица, покрит с разкъсани тела, димящи вътрешности и локви черна кръв. Спретнатият кръг от клади бе разпилян на стотина тлеещи купчини по брега. Другаде лежаха пречупени знамена; двайсетте влека и карети на легиона или бяха разбити, или горяха.
Само няколко от последните все още можеха да се спасят, макар че вероятно щяха да са достатъчни за малцината рицари и гвардейци, които още дишаха. Анскар вече бе пратил един от военните лекари на бегом до училището. Планът беше да оставят най-тежко ранените тук, а останалите да потеглят обратно към Азантия.