Докато навлизаше по-навътре в гората, попадна на един сърцедъб. Беше малък, може би на век, все още с бяла кора, самотен изгнаник от по-голямата гора на запад. Грейлин целуна палеца си и опря длан в дънера му, усещаше някакво родство с този самотен страж. Освен това го прие за указателен стълб и разгада значението му.
„Не продължавай нататък“.
Спря и огледа поляната отпред, разделена от сребрист ручей. Подсвирна като дрозд на братята си. Знаеше, че двамата вече са се отдалечили доста и кръжат около стария самец. Втурна се напред, като продължаваше да внимава за сухите клони и крехките иглички. Смъкна от рамото си ясеновия си лък. Докато наближаваше мъгливата поляна, извади стрела от колчана и я хвана между устните си.
На поляната една голяма рогата сянка пиеше от потока, ромолящ по загладените камъни.
Грейлин спря в сенките, държейки се от подветрената страна.
Лосът вдигна глава без признаци на паника. Въпреки това ушите му бяха щръкнали, насочени към тъмната гора отпред. Кадифените му ноздри се издуваха, докато пухтеше. Без съмнение надушваше опасността, но оставаше на открито, като само риеше с копито в тревата. Клатеше рога, заплашвайки онова, което се криеше в горските сенки, готов за една последна битка, прекалено горд да бяга повече, без да показва страх, само уморено примирение.
Грейлин също разбираше това отношение и щеше да го уважи, доколкото можеше.
Посегна към стрелата в устата си и плъзна оперението ѝ по устните си, за да го навлажни. Коленичи, сложи стрелата на тетивата и я изпъна, докато пръстите му не опряха в ъгълчето на устните му. Наклони леко лъка, целейки се зад предния крак на лоса, после пусна обтегнатата тетива.
Стрелата литна. Грейлин я проследи с усета си на ловец. Почти усети как стрелата проби козина и кожа, как мина между ребрата и прониза гордото уморено сърце. Лосът само потрепери, направи една крачка, а после величествено рухна в тревата до потока.
Грейлин се изправи, излезе от гората и тръгна към поваления лос. Мълчаливо благодари на Земната майка — както за плячката, която му бе дала, така и за дългия живот, с който бе дарила стария самец.
Развърза торбичката, окачена ниско на бедрото му, и извади от нея ножове и няколко по-малки сгънати торбички. Зае се да разфасова лоса. Тъй като бе много студено, остави кожата върху месото. Предстоеше му дълъг път обратно до хижата, затова махаше костите, за да облекчи товара си. Докато работеше, натрупа димяща купчина вътрешности до потока, която да нахрани гората, след като той си тръгне.
За жалост тази гора имаше малко търпение и много глад.
Глухо ръмжене бе единственото предупреждение.
Той замръзна с ножа в ръка.
От другата страна на потока една огромна сянка се отдели от гората. Могилна мечка. Заклатушка се към него. Беше истинска планина от рунтава козина и играещи мускули. Главата ѝ бе като каменна корона, увенчана с кръгли уши. Огромните ѝ челюсти се раззинаха в тон с ръмжащата заплаха, оголвайки зъби, дълги колкото предмишницата му. Той си спомни дълбоките резки от нокти върху черния бор и заподозря, че те са дело на същото това животно, напълно развита женска. Малко встрани забеляза две очи да блестят по-навътре в гората, без съмнение лятно мече.
Раменете на мечката се размърдаха, задните ѝ крака се напрегнаха — готвеше се за атака.
Нямаше нищо по-опасно от мечка с гладно мече. А в тези гори грамадните чудовища нямаше от какво да се боят.
Грейлин обаче не бе дошъл сам.
И другарите му не бяха от тези гори.
От сенките от двете страни на мечката излязоха дебнешком двамата му братя. Приличаха на вълци, само дето бяха с педя по-високи в предната си част. Никакво ръмжене не издаде приближаването им. Не оголиха зъби. Промъкваха се приведени ниско и от гърлата им излизаше клокочене. То се усилваше и изтъняваше, което накара косъмчетата на врата му да настръхнат.
Мечката потрепери и спря. Голямата ѝ глава започна да се върти към двата напредващи звяра. Тя усети заплахата, както я усещаха всички, живеещи тук.
Варгрите бяха напастта на сърцедъбовите гори. Тъмната им ивичеста козина бе почти неразличима сред мъглата и мрака. Някои ги смятаха по-скоро за духове, отколкото за животни от плът и кръв, просто сенки със зъби. Варгрите рядко ходеха на изток от облачните си гори, но когато го правеха, никой не смееше да им се опълчи.
Мечката се вслуша в предупреждението и заотстъпва. Дори да рискуваше да нападне, трябваше да мисли и за мечето си. Така че мъдро се оттегли в гората и миг по-късно се чу как се отдалечава.