Сега обаче разбра, че всички те са истина. Беше безразсъдно от негова страна да броди толкова надалеч. Макар че, честно казано, на запад го тласкаше не глупостта, а унинието. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че е отишъл на края на света да намери собствения си край, да потърси смъртта, която му е била отказана.
„И сега тя идва за мен.“
Едва в този момент, изправен пред неизбежното, осъзна една още по-дълбока истина за себе си: колко бързо копнежът за смърт може да бъде прогонен от кама на гърлото ти.
Обърна се и хукна през гората, най-после открил какво е заровено под мъката и срама му.
„Желание за живот.“
Но това осъзнаване идваше твърде късно. Глутницата го гонеше с вой и зловещо ръмжене. Нямаше как да знае колко далеч са зад него. Просто тичаше презглава през гората, спъваше се в тъмните храсти, блъскаше се в дънерите. Сърцето му кънтеше; полезрението му се сви. Той се насочи към по-светлата гора в далечината, но знаеше, че няма да успее да стигне дотам. Глутницата зад него притихна злокобно. Той очакваше всеки момент мъглите да бъдат разкъсани от скачащи тела и щракащи челюсти.
А после тъмната Дъщеря, вечната Ловкиня, прояви милост към него.
Някъде отпред, от изсветляващите мъгли, се надигна жално мяучене, отчаян тревожен зов. Пътят му кривна натам. Това не бе съзнателна постъпка, по-скоро сякаш плачът бе форма на непреодолимата юларна песен, която притегляше нараненото му сърце. Той се хвърли в онази посока — само за да се препъне в главоломния си бяг в някакво тяло в храстите.
Стовари се тежко на земята и се претърколи.
Задъхан и с подивели очи, зърна купчина ивичеста кожа, просната на земята. Макар че бе видял само кожата, разбра, че това трябва да е варгър, и то наскоро умрял. Мяученето идеше от обратната му страна. Той надзърна там и видя две гърчещи се палета, може би на месец-два, които се бореха да докопат студените цицки. Видя също и железните челюсти, захапали задния крак на майката, който явно бе счупен, просмукан с кръв. Беше лесно да разбере какво е станало. Варгрицата трябва да бе навлязла в по-светлите гори да ловува за малките си, само за да стане жертва на жестокостта на капана на някой ловец. Все пак звярът бе изтръгнал колчето на веригата и бе отнесъл капана със себе си обратно в сърцедъбовата гора, при малките си — където накрая бе умрял, но не без да предложи на палетата си едно последно ядене.
Той не можеше да обясни следващото си действие. Може би искаше да отдаде почит на усилията ѝ, преди самият той да умре, или пък постъпката му бе предизвикана от чувството за вина към детето, което не бе успял да спаси.
Но така или иначе, посегна към палетата. Те фучаха и щракаха със зъби, свирепи дори на такава ранна възраст. Едното захапа показалеца му и едва не го откъсна. После двете се шмугнаха в кухата вътрешност на един загнил пън.
Той се замисли дали да не ги зареже, особено като се имаше предвид, че ловците без съмнение скъсяваха разстоянието. Вместо това изруга под нос. Посегна към варгрицата и изстиска студено мляко върху ръцете си. Това бе номер, който бе научил в кучкарниците на легиона. Допълзя до хралупата, метна плаща си на земята и разтвори длани. Използва миризмата на мляко и майка, за да подмами палетата навън. Едното изпълзя, ръмжейки, следвано от другото. Сигурно примираха от глад.
Когато палетата се озоваха достатъчно близо, сега вече повече душещи, отколкото ръмжащи, той ги грабна — по едно във всяка ръка. Бързо ги уви в плаща си. Двете се бореха, деряха и квичаха, мъчеха се да се измъкнат, и вероятно щяха да успеят.
Той се огледа, после извади ловджийския си нож от канията и отряза опашката на варгрицата. Потърка я върху сълзящите цицки и я хвърли в плаща. Гушна вързопа в ръце. Мятащите се палета вече бяха започнали да се укротяват и само ръмжаха предпазливо. Кожата на майка им и млякото ѝ ги успокояваха достатъчно, за да може изтощението да ги надвие.
Късметлия, че е още жив, той се изправи.
Само че не беше късмет.
Видя дъга от блестящи очи, които се взираха в него откъм сърцедъбовата гора. Сърцето му заби по-силно. Той прокле глупостта си, че е спрял, но в същото време не съжаляваше. Веднъж вече не бе оправдал очакванията на друга отчаяна майка.
„Нека това да е едно малко изкупление, преди да умра.“