Но очите просто продължаваха да блестят срещу него. Той остана на мястото си, приемайки онова, което щеше да дойде, може би дори приветствайки го.
А после един чифт очи изчезна, и още един, и още един. Скоро гората остана тъмна и смълчана. Той направи една колеблива крачка, изчака, после рискува да направи втора. Но очите така и не се появиха отново. Не знаеше дали варгрите са били озадачени от странната му проява на милосърдие. Или може би миризмата на млякото и палетата го бе прикрила, беше ги объркала.
Каквато и да бе причината, те го бяха пуснали да си върви.
Той прие подарения му живот и побягна обратно към по-светлите гори.
Като свърши да разфасова лоса, Грейлин се откъсна от миналото и се взря преценяващо в двата напълно пораснали варгъра, неговите братя в лова. Той не само бе оцелял от онази съдбовна среща със смъртта в гората, но и отглеждането на палетата му бе дало причина да живее.
Изправи се. Тъй като все още нямаше признаци за завръщането на могилната мечка, ги повика.
— Аамон, Калдер, при мен.
Те дотичаха, прескачайки потока. Той се наведе да отреже две парчета от черния дроб на лоса и подхвърли по едно на всеки. Варгрите се нахвърлиха свирепо върху суровото месо, а после се върнаха да патрулират по края на гората, докато той стъкмяваше груба носилка от вързани клони. Натрупа месото отгоре и тръгна към къщи, теглейки носилката, като подсвирна на братята си да го последват.
За щастие обратният път бе по нанадолнище. Отне му два пъти по-малко време, за да се върне на четвърт левга от хижата си. Там спря, колкото да съблече дрехите си и да се гмурне гол в леденосиньото планинско езеро. Отми кръвта, потта и жлъчката от тялото си и използва студа, за да притъпи болката в мускулите и ставите му. Потрепервайки за последен път със замръзналите си крайници, излезе и се избърса с една празна торба от груб плат.
Докато го правеше, зърна отражението си в бавно успокояващото се езеро. Белезите, покриващи тялото му, сивите косми в черната му коса и наболата брада. Но докато водата трепкаше, той си позволи да си представи как бе изглеждал някога, преди да наруши клетвата си. Напет рицар с яки мускули, прави крайници, черна и лъскава като сажди коса и сребристосини очи.
На брега прокара длан по рошавите косми на гърдите си, опитвайки се да си припомни някогашното си „аз“. Все още усещаше силните мускули, но сега те бяха по-жилави и потвърди. Пръстите му се плъзнаха по грапавите белези, счупения нос, бучката на челюстта му. Тазобедрените стави го боляха, а лявата му предмишница бе изкривена.
„Такъв съм сега, опозорен, прокуден и прекършен.“
Намръщи се и се обърна пак към илюзията във водата. Онзи трепкащ рицар отдавна бе мъртъв. И за по-голямата част от света — мъжът също. В известен смисъл той бе умрял в онази сърцедъбова гора преди десет години. Ловецът, който се бе върнал с две квичащи палета, не бе същият, който бе влязъл в тъмната гора.
Аамон и Калдер клечаха и го зяпаха. Аамон размаха опашка, а Калдер просто присви очи. Грейлин посрещна безкомпромисния им оглед. В очите им имаше не толкова обич, колкото търпимост. Той знаеше, че това не са питомни кучета. Макар да изпълняваха заповедите му и да бяха научили стотина сигнали с ръце, те си оставаха диви животни, които във всеки момент можеха да се обърнат срещу него, ако нещата се променят. Той приемаше това като част от договора им и не би искал да е другояче.
„Дано винаги ме съдите все така сурово, братя мои.“
И все пак Грейлин откриваше, че е благодарен за вниманието и компанията им. Не можеше да е съвсем самотен, когато има такива смели другари.
— Поне някой все още вижда някаква стойност в мен — промърмори, докато се обличаше. — Пък и дори да е само за да си напълните тумбаците.
После тръгнаха отново. Той последва един поток, изтичащ от езерото, който криволичеше из гористите хълмове. Постепенно гората стана по-зелена, преминавайки от тъмни борове към смесица от дъб, планински ясен и клен. Покрай потока започнаха да се редят големи върби. Храстите станаха по-гъсти и се смесиха с хвойна и акация. Ледените мъгли се разсеяха до обикновен мраз във въздуха. Макар че краят на деня наближаваше, стана по-светло, докато изкачваха последния хълм към дома.
Хижата, която бе построил, се издигаше на следващото възвишение. Бе избрал мястото така, че да е на границата между по-зелените гори, простиращи се до морето, и здрачните гори на запад, обгърнати в мразовити мъгли. Освен това бе достатъчно далеч, за да се натъкват хората твърде рядко на нея. И никой никога не му идваше на гости.