„Аз погубих всички ни.“
Грейлин трепереше, хванал в ръка навития пергамент. Сведе поглед към него. „Какво ли съдържа? Дали надежда за изкупление или жестокост, която не бих могъл да преживея?“
Колкото и страх да му вдъхваше, той трябваше да знае.
Счупи восъчния печат и разви съобщението. Първите думи, изписани с красив почерк, отвориха наново рана, която отдавна бе заздравяла.
„До Грейлин си Мур…“
Почетното „си“, обозначаващо положението му на рицар. Преди десет години той бе лишен от него и му бе забранено да го ползва. Не бе посмял да го включи дори в многото си фалшиви имена. Тези две букви бяха пълни с болка, както телесна, така и сърдечна. Искаше му се да захвърли свитъка в огнището, но пръстите му го стиснаха.
„Щом съм стигнал дотук.“
Прочете остатъка от съобщението. Макар и кратко, значението му бе толкова огромно, че не можеше да го побере цялото в измъченото си тяло. То бе прекалено жалък съсъд.
„Детето на Марейн е живо, или поне така подозираме.“
Сълзи замъглиха зрението му, докато поглъщаше останалото.
„Иди в Спокоен кът между Близнаците. Чакай в «Златният клон». Ще се постарая да я доведа там или ако не мога, да пратя вест. Заведи я до Ръба, скрий я там.“
Нямаше подпис, но Грейлин вярваше на Симон кой е авторът на съобщението. Ако детето на Марейн бе оцеляло по чудо в блатата, можеше в крайна сметка да се е озовало в Манастира.
Той свали пергамента.
— Възможно ли е да е вярно? — попита едновременно и себе си, и Симон.
Бившият алхимик — и може би член на Скритата роза — грабна свитъка и го хвърли в огъня.
— Както вече казах — рече той, — продадената тайна не изисква купувачът да вярва в нея. Тя е ценност сама по себе си.
Грейлин се взря в пламъците, докато съобщението се сгърчваше до горяща пепел.
— В крайна сметка — продължи Симон, — единственото, което има значение, е как ще реагираш ти.
Грейлин се поколеба, сякаш балансирайки на някакъв остър ръб. Знаеше за Спокоен кът — град, разположен между Близнаците, две езера в сърцето на Облачен предел. Но знаеше също какво би означавало да се опита да стигне дотам.
— Аз наруших една клетва и дадох друга — каза той с дрезгав от мъка глас. — Никога да не стъпвам в Халенди, под заплаха от смърт.
Симон се приведе и вдигна нещо, скрито от другата страна на стола. Трябваше да използва и двете си ръце, за да сложи дългия пакет на коленете си.
— Това не е всичко, в което се закле. Също така даде клетва никога повече да не докосваш стомана, никога да не носиш рицарско оръжие.
Алхимикът отметна плата и разкри меч в ножница. Изтегли сребристото острие, ярко и блестящо. На него бяха изрисувани виещи се лози, натежали от гроздове. Тази украса бе в чест на владенията на Грейлин в Широзем, хълмиста земя, охлаждана от сянката на високите скали на Земелом, където се простираха обширните лозя на семейството му.
— Сърцетрън. — Познал острието, Грейлин направи крачка назад. — Мислех, че е претопен и унищожен.
„Също като живота ми.“
— Само изгубен за известно време — поправи го Симон. — Розата смята, че някои артефакти си струва да бъдат съхранени.
И прибра меча в ножницата.
— Клетвите ми… — прошепна Грейлин. — Колко от тях мога да наруша и да си остана същия човек?
— Мен ако питаш, ти се отрече от първата клетва с надеждата да спасиш детето на Марейн. Следователно тя има предимство пред онези, които си дал по-късно. Ако се върнеш, ти просто продължаваш същото нарушение, което бе прекъснал за известно време и за което вече си наказан. — Сви рамене. — Оттук нататък най-почтеният курс на действие е да доведеш онази първа измяна до съответния край.
Грейлин го заболя главата от засукания път, по който Симон бе стигнал до този извод, но сърцето го болеше много по-силно. Въпреки това той знаеше какво трябва да направи.
Отиде до Симон, взе ножницата и препаса Сърцетрън на кръста си. Стана, за да изпробва тежестта на стоманата на бедрото си. Усещаше я точно както трябва да бъде, сякаш някакъв отсечен крайник му бе израснал наново.
Симон му се ухили.
— Добре дошъл обратно сред живите, Грейлин си Мур.
28.
Грейлин караше бързо каруцата през гората. Следваше път, който нямаше дори коловози, а просто се виеше неотбелязан между белите елши. Отпред Симон яздеше една злонравна кобила, която риташе към понито на Грейлин, ако се приближи твърде много.
Грейлин подозираше, че нервността на кобилата се дължи до голяма степен на двете сенки, носещи се от двете страни на пътя. Аамон и Калдер с лекота следваха темпото на конете даже след като бяха ловували цял ден. Но Симон бе настоял, че има само една надежда да си уреди пътуване до Халенди, и това означаваше да пътува цяла вечер, за да стигне дотам.