Високите скали на Земелом разделят Халенди като нож, като от едната им страна земята се снижава, а от другата се издига към боговете. И всичко това, за да се запази планинската гора девствена и чиста, далеч от човешката поквара. Само три прохода, всичките изобилстващи от водопади и прорязани от коварни стъпала, предлагат преминаване през тези блажено диви земи — северен, среден и южен. Пазете се от последния, защото е прокълнат.
29.
Два дни след като напуснаха зимния обор Никс стоеше на края на своя свят. Взираше се в блатните изпарения и слушаше крякането, жуженето и птичите песни. Вдишваше задушливата влага с мирис на мъх. Усещаше соления ѝ вкус върху езика си. Цял живот бе познавала само това. Уви ръце около гърдите си, опитвайки се да задържи силата, която щеше да ѝ е нужна, за да го напусне.
Обърна се и вдигна глава към отвесните бели скали, които чезнеха в сивите мъгли високо горе. Скалите на Земелом бележеха източния край на блатата. Точно зад нея едно ждрело разсичаше стената, издълбано от река, която идеше от планините на Облачен предел. Тя се спускаше с бучене на сребърни бързеи и рев на сини водопади, за да се излее накрая мудно, сякаш сломена, в соления мрак на Мир.
Фрел и принц Канти бяха застанали един до друг в тинестите наноси вляво от реката и обсъждаха шепнешком как е най-добре да се изкачат по Пътя на падналите. Джейс чакаше на няколко крачки зад нея, оставяйки я да се сбогува насаме.
Но тези блатисти земи не бяха единственото, от което Никс трябваше да се откаже.
Тя мина по песъчливия бряг и през твърдите тръстики, за да стигне до Мърморко. Старият бивол стоеше до глезените в тъмната вода. Отскубваше по някой прогизнал плевел, изтръскваше го от повечето солена вода и се заемаше бавно да дъвче листата. Забеляза приближаването ѝ, изпръхтя и тръгна да я посрещне. Тя го бе разпрегнала и го бе оставила да пасе на воля.
Когато стигна до нея, той наведе голямата си глава, а тя вдигна ръце да го прегърне. Притисна буза към челото му, така че не само чуваше дишането му, но и го усещаше. Той повече от всичко бе нейният дом. Това бе Мърморко, който пръв я бе чул да плаче в блатото, който бе отвел баща ѝ до сала от плевели, на който бе лежала. Той бе този, който често я бе утешавал, който бе търпял оплакванията ѝ, докато пътуваха заедно през блатата. Той бе нещо неизменно в живота ѝ.
„А сега трябва да те изоставя.“
Тя се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:
— Толкова те обичам. Но е време да си вървиш у дома. — Знаеше, че Мърморко може да се върне сам вкъщи. — Намери Бастан — каза му тя. — Или Аблен.
Дори изричането на имената на братята ѝ ѝ причини болка и заплашваше да я накара отново да се затресе от хлипове. През последните два дни скръбта я връхлиташе в неочаквани моменти. Дори когато мислеше, че е изцедена и празна, виждаше цветчетата на любимата гърлица на баща си или чуваше самотния зов на гмуркач и сълзите ѝ потичаха в такова изобилие, че почти щяха да я удавят.
Прегърна Мърморко по-силно. Едната ѝ ръка се плъзна по дебелия му врат и стигна до дебелата мазолеста ивица, образувана от ярема на влека. Потърка го там, сякаш се опитваше да заличи този белег.
— Или пък не се връщай вкъщи — предложи му. — Остани свободен. Тръгни накъдето те тегли сърцето. Заслужил си го.
Отдръпна се и се взря в млечнобелите му от старост очи. Той я побутна, сякаш искаше да каже: „Сърцето ми е тук“. Тя мълчаливо му отговори: „А моето е в твоето“.
После притисна за последен път челото си към неговото и му даде тържествено обещание.
— Където и да отидеш, пак ще те намеря. Кълна ти се.
В далечината над блатото зазвучаха рогове, отеквайки във високите скали над нея, настойчиви в своето напомняне, че не може да остане повече тук.
Мърморко наведе глава при острото тръбене. То бе придружено от ловния вой на тилазаври, вероятно доведени от Фискур, за да помогнат на кралския легион да ги проследи. Те надушваха кръвта и нямаше да изтърват следата им, но водите поне им пречеха да ги настигнат. За щастие тези зверове — родом от пустините на Гулд’гул — не бяха добри плувци.
Но това предимство скоро щеше да изчезне.
Тя хвърли поглед назад към ждрелото с изсечени в него мъхести стъпала, които се изкачваха покрай реката. Трябваше да се отдалечат колкото може повече от преследвачите си. Дори сега долавяше тихи викове да се носят над равните води.
Джейс ѝ подвикна:
— Не можем да чакаме повече.