Фрел кимна, явно успокоен и доволен от този план. Махна на Джейс и Канти да вдигнат техен собствен малък лагер.
Никс остана с Ксан, която продължи да се подпира на тоягата си, загледана напред, но без да си тръгва. Сякаш чакаше Никс да заговори, може би я изпитваше. Никс знаеше какъв въпрос иска да чуе от нея старицата.
— Ксан… ти каза, че някой друг ви зове от север.
Старицата кимна.
— Кой? — попита Никс.
— Не знам. — Ксан се извърна, тропна с тоягата и продължи да говори, докато се отдалечаваше. — Но някой пее мрачно с гласа на старите богове песен за опасност и разруха.
Никс понечи да я последва, но другите кетра’кайки се събраха зад Ксан, без да изрекат нито дума.
Никс спря и се загледа подире им.
Ксан стигна до храстите и се обърна назад. После, докато ѝ обръщаше гръб за последен път, пръстите ѝ се плъзнаха надолу по тоягата, по редицата оформени като луни черупки, сякаш ги полираше. Но не това бе целта на жеста ѝ. Никс знаеше, че той е потвърждение на най-лошите ѝ страхове.
Последните думи на Ксан продължиха да се въртят в ума ѝ дълго след като старицата бе изчезнала.
„Песен за опасност и разруха.“
Макар Никс все още да се съмняваше, че е надарена с юларна песен, беше сигурна в едно. Този припев ѝ бе твърде добре познат. Особено последната му еклива нота.
„Лунопад…“
38.
Капнал от умора, Канти стоеше на върха на малко гористо възвишение, откъдето се разкриваше гледка през синята шир на Хейлса. Горското езеро блестеше под късното следобедно слънце. След като бе прекарал толкова дълго време скрит под облаците и мъглите на Предела, сега яркостта на откритото небе режеше очите му. Той примижа към блестящото огледало на равните води. Няколко платноходки се плъзгаха по повърхността, бележейки пътя на рибарите от Спокоен кът — град, който лежеше скрит в мъглите от другата страна на езерото.
Той разбираше защо кетра’кайските номади са построили единствения си град край това езеро. Вместо просто да отразява синьото небе, водата на Хейлса сякаш попиваше този цвят и го превръщаше в по-тъмни отсенки на кобалтово и индигово. Кетра’каите наричаха това езеро Мейр’л Тви, което означаваше „сълзите на боговете“. Хейлса даже имаше форма на сълза, паднала от небето.
Но това не бе единствената причина за името на езерото.
Джейс изстена. Седеше на един дънер, толкова обрасъл с мъх, че не се виждаше дори петънце от кората. Беше свалил ботушите и разтриваше глезените си.
— Какво не бих дал да си топна краката в тези води — каза той на Никс, която стоеше наблизо.
Кетра’каите определено бяха наложили усилено темпо през гората. Вървяха неуморно, включително старицата. Въпреки това Канти подозираше, че се движат по-бавно от обикновено, за да се нагаждат към крачката на хората от низините. На групата ѝ бе отнело по-голямата част от деня, за да стигне до голямото езеро. Вчерашната преценка на Фрел, че могат да стигнат до Хейлса по пладне, бе разбита на пух и прах от реалното разстояние и трудностите. Пътят им дотук бе криволичещ, избягваше познати опасности, насочваше се към места за бране на редки билки или се отклоняваше за лов на дивеч.
През езерото откъм Спокоен кът долетя тих звън. Далечните камбани звучаха призрачно и самотно, отмервайки или последната следобедна камбана, или първата вечерна.
Джейс посегна към ботушите си. Ходенето им за днес още не бе свършило. Тепърва им предстоеше да заобиколят езерото, което щеше да им отнеме цяла вечер. В момента чакаха кетра’каите да довършат някакво отдаване на почит на брега. Фрел беше отишъл с тях и наблюдаваше церемонията, която включваше много кланяне. Горяните топяха ръце във водата и ги допираха до бузите си. Чуваше се тихо пеене.
Никс ги гледаше, скръстила ръце. Беше облякла наметалото на Джейс, след като то изсъхна през нощта, но го бе вързала хлабаво, така че през него се виждаше гола кожа и петнистата препаска на гърдите ѝ.
Канти бе уловил Джейс да хвърля крадешком погледи към нея, докато вървяха през гората. Не че обвиняваше калфата. Той самият бе правил същото. И не само разкритата ѝ плът привличаше вниманието им, дори това на Фрел — макар че погледите на алхимика бяха по-скоро изучаващи, отколкото възхитени.
С всяка измината миля около нея се трупаше някаква аура, събираше се като плащ върху раменете ѝ. Кожата ѝ блестеше не само от пот. Златните нишки в косата ѝ изсветляха, а останалото потъмня до сенки. Сякаш тя извличаше някаква странна жизненост от гората. Канти се съмняваше, че Никс изобщо го съзнава.