За първи път, откакто бяха навлезли в тези гори, алхимикът се оказа прав.
Щом излязоха иззад дебелия дънер, видяха голяма постройка, долепена към следващото дърво, чийто дънер бе само малко по-малък от този, който току-що бяха подминали. Тя се издигаше на повече от десет етажа, стените ѝ бяха от дърво, покривът — от каменни плочи, а основите ѝ — от изпъстрени с мъх и лишеи камъни. Сливаше се с древната елша зад нея, по чийто дънер също блестяха прозорци. Всичко това се съчетаваше толкова добре, че бе трудно да се различи къде свършва човешкият майсторлък и къде започва природата.
Пред тях зееше отворена двукрила порта, достатъчно голяма за обор. През нея се лееха звуци на веселие и музика. Вътре танцуваше огън. Над входа имаше знак, издялан в позлатената форма на дърво, от преплетените тъмни корени до широката разперена корона със златни листа.
Канти въздъхна.
— Дори това да не е „Златният клон“, пак оставам тук. А вие можете да продължите да се лутате из проклетите мъгли.
Фрел го побутна към отворената врата.
— Да се надяваме, че пътуването ни не е било напразно.
Никс чакаше в общото помещение на хана, което представляваше всъщност мрежа от множество свързани стаи. Някои бяха малки и интимни, нищо повече от сепарета с маса, скрита зад прашна бродирана завеса. Други бяха големи трапезарии, задушливи механи, малки готварници и игрални зали — от тихи кътчета с боядисани дъски за „Рицари и мошеници“ и надвесени над тях играчи до шумни зали, в които се залагаше на клашиански плочки или на зарове.
Помещенията бяха толкова претъпкани, сякаш тази вечер целият град бе дошъл в „Златният клон“. Дим от лули се кълбеше под мертеците. Мощни изблици на смях я караха да подскача. Дрънчаха и тракаха калаени и каменни чаши и чинии. Възгласи, хвалби и заплахи — някои шеговити, други сериозни — ехтяха от всички страни.
След толкова дълго време в тишината на гората Никс намираше шума за непоносим. В добавка към това множеството гледки в този хаос затрудняваха възвърнатото ѝ зрение и я замайваха. Търсейки отдих от всичко това тя си бе намерила едно тихо ъгълче близо до малко огнище с червенеещи в него въглени. Това бе най-близкото напомняне за дома, което можеше да се открие на това странно място. Канти остана с нея, застанал до лекьосаната им маса с Джейс. Фрел бе отишъл да поговори с ханджията зад дългия тезгях.
Никс видя как алхимикът се приведе към него, изслуша го, после кимна и плъзна една монета, полускрита под дланта му, към брадатия мъж. Никс долови проблясък на злато. Каквото и да бе купил алхимикът от ханджията, беше му излязло скъпо.
Накрая Фрел се обърна и кимна на Канти.
Принцът смушка Джейс и махна на Никс.
— Да вървим. Надявам се, че леглата не са влажни купчини листа. Дай ми дебел сух дюшек, натъпкан със слама, и ще спя като бебе в най-меката люлка.
Отидоха при Фрел, който направи знак на едно мършаво момче с алена шапка с хартиено златно листо, затъкнато в лентата ѝ, и му подаде сгънато листче и медна пара. И двете изчезнаха в един джоб на жилетката на момчето и то ги поведе през лабиринта от стаи.
— Побързайте — подкани ги шепнешком алхимикът.
— Къде отиваме? — попита Джейс.
— В конюшнята — каза Фрел, явно разсеян и изнервен.
Канти се намръщи.
— Може би не биваше да казвам, че ще се задоволя със сламена постеля.
Следваха момчето, което криволичеше насам-натам през стаите към дъното, а после по поредица коридори. Накрая стигна до висока врата и се втурна да им я отвори. Когато го направи, отвън отекна звън на стомана, бесен и яростен.
Разтревожена от звуците на битка, Никс забави крачка, но Фрел отиде забързано до момчето. Даде му още една медна пара и му показа с жест да излезе преди него.
После се обърна и ги спря на прага.
— Стойте тук — рече предупредително, а след това излезе през вратата и направи няколко крачки.
Джейс остана при Никс, сбърчил вежди от същия страх като нейния.
„Какво става?“
Оттатък вратата имаше голям двор, открит към мъгливото небе. По стените висяха лампи. От двете му страни се редяха сводести врати, преградени с решетки. През най-близката Никс зърна конюшня, където тъпчеха няколко коня, явно изнервени от шумотевицата на двора.
Никс остана близо до рамото на Джейс.
В другия край на двора се биеха двама мъже, сечаха и мушкаха; и двамата имаха резки по ризите и панталоните, някои от тях потъмнели от кръв. Единият държеше сребърен меч, който святкаше в ръцете му. Другият въртеше две остриета, толкова тънки, че приличаха повече на мираж, отколкото на стомана. Двамата се нападаха и парираха, мушкаха и отскачаха. Ботушите им танцуваха по калдъръмения двор. Пот блестеше по лицата и на двамата, устните им се кривяха в гримаси или се усмихваха свирепо, сменяйки тези изражения със същата бързина като сипещите се удари.