Според историята на талисмана бюстът бил намерен в Спокоен кът преди две хилядолетия. Открили го в едно забравено мазе в Старата мачта, заровен дълбоко под корените на древното дърво. Оттогава безтелесната глава бе минала през безброй ръце. Никой не знаеше какво точно да мисли за нея, но всички оценяваха красотата и майсторската ѝ направа. Тя бе пътувала до най-далечните краища на Южен Клаш и на север до уединената Хапрейска хегемония. Бяха я проучвали и изоставяли и бе красила дворците на много крале, преди най-сетне да стигне до Азантия.
През годините разкрития в древните томове бяха предлагали някои намеци за истинската ѝ важност, как тя можела да се върне към живот, ако се захрани по подходящ начин. Въпреки това на ифлелените им бе отнело векове да събудят талисмана от съня му и да измъкнат от него малкото, което могат. От съживяването си насам главата бе проговаряла само четири пъти. Думите ѝ винаги бяха загадъчни, изречени на език, който никой не разбираше. Тези четири съобщения бяха записани в най-свещените текстове на ифлелените в очакване да бъдат разшифровани.
С отминаване на вековете орденът им бе научил много. Откриха как свещеният талисман излъчва странни емисии, вибрации във въздуха. Когато човек се приближеше, ги усещаше като гъдел върху кожата си.
Дори сега Рит усещаше този вятър, духащ срещу него, докато вървеше натам.
С времето ифлелените се бяха научили как да следят силата му с помощта на магнитни пръчки, увити в медна тел. Не им бе отнело дълго да установят как това странно излъчване влияе на дребните животни: птици, гущери, змии. Дивите твари се покоряваха на зова му, ставаха кротки, лесно управляеми.
Витаас бе този, който пръв го бе свързал с юларната песен и бе прекарал дълги години в опити да улови този звук и да го използва за контролиране на по-едри животни. Накрая бе усъвършенствал метода си с медни игли, вкарани в ключови области на мозъка. След като известно време беше работил с животни, беше открил слабоумните джинове — най-лесните за манипулиране хора — и бе продължил нататък.
А талисманът продължаваше да излъчва странната си безмълвна песен. За да следят звуците му, артефактът бе обграден с концентрични кръгове бронз — сложен сферичен скелет, наподобяващ планетарий за изучаване на звездите. По кръговете бяха наредени омотани в жица магнити, окачени в пълни с масло кристални сфери, които се превръщаха в сто малки ветропоказателя. С помощта на тези инструменти бе създадена карта на посоката и силата на невидимите ветрове на талисмана през вековете. И така продължаваше вече дълго време, с талисмана изпращащ неспирния си зов към света.
Докато най-сетне не дойде отговор.
Преди шейсет и две години — година след като Рит бе дал кръвна клетва на ордена, което той още смяташе за пръст на провидението — друг вятър завъртя ветропоказателите обратно към главата на скулптурата. Вятърът идеше от изток и ако се съдеше по огромната му мощ, бе преценено, че се е зародил някъде край брега на Гулд’гул. Затова Рит бе ръководил установяването на ифлеленски пост край мините на Варовиково и беше продължил да бди за новата поява на този сигнал.
Още три пъти през последните десетилетия вятърът се надигаше отново, завъртайки магнитите към бронзовия бюст. Това убеди още повече ордена, че там трябва да е заровено нещо подобно на техния талисман. После, преди един месец, загадъчният вятър задуха отново, отначало спорадично, а после поривите му се усилиха. Надигащата се буря привлече Рит и Скерен в мините на Варовиково — където откриха бронзовата жена, само за да бъде открадната впоследствие от един хитър маскиран крадец.
Рит стигна до Скерен, потънал в отчаяние от мащабите на загубеното, което сега вероятно бе потънало в морето.
— Крайно време беше да се появиш — смъмри го Скерен.
— Какво е толкова спешно, че да налага да се отделя от краля?
Скерен държеше в едната си ръка перо, а в другата — измервателна пръчка. Отмести се, за да разкрие карта, лежаща на малка маса. До нея имаше разтворена книга със записки, обхващащи векове, които показваха движението на магнитите в кристалните им сфери.
— Преди една камбана — обясни Скерен — нов сигнал раздвижи уредите ни.
Рит пристъпи по-наблизо.
— Откъде? От Залива на обещанията ли?
Представи си бронзовата жена, крачеща по морското дъно след катастрофата на ветрокораба от Гулд’гул.
Скерен плъзна към него картата, изписана с числа и стрелки.
— Не, не от морето. Беше кратък, но изглежда, идваше от североизток. Все пак искам да проверя изчисленията си, за да съм сигурен.