— Колко далеч на североизток?
— По моя преценка не по-далеч от горите на Облачен предел, някъде около Близнаците.
Рит се намръщи.
„Отново Облачен предел. Накъдето избягаха онези.“
Това не можеше да е съвпадение. Застанал в центъра на бронзовата паяжина, той усети движението на невидими сили, които събираха заедно пионките в една голяма игра.
Рит се врътна, надявайки се, че не е прекалено късно.
— Къде отиваш? — попита Скерен.
Той посочи талисмана.
— Продължавай да наблюдаваш. Прати ми вест, ако нещо се промени.
— Ами ти?
— Аз отивам към бойните кораби. Да се присъединя към принца и легионите. Ако онзи артефакт е там, не бива да го загубя отново.
Микен търсеше ботушите си в своята легионерска квартира. След като се накисна в гореща вана и изтърка хубаво тялото си, се почувства отново като самия себе си, сияйния принц на кралството. Усърдието му със сапуна и четката целеше не толкова да премахне мръсотията от бясното препускане през Широзем, колкото да се отърве от сярната воня на Крепостта на Изповедниците.
Стоеше облечен в долните си кожи, също както баща му одеве, готвейки се за полета до Спокоен кът. Щеше да си сложи бронята, щом пуснат котва в горския град. Вече бе препасал меча си във филигранната му сребърна ножница, както и един нож в подобна кания. Над кожите носеше сребрист жакет с избродирани на него слънце и корона. Като принц трябваше да пази известно благоприличие.
„Но къде са проклетите ми ботуши?“
Не искаше да тича бос до военните кораби.
Погледна под леглото, видя ги там и ги измъкна. Преди да успее да ги нахлузи, го прекъсна решително чукане по вратата. От силата на ударите той усети, че е по-добре да не пренебрегва такова настоятелно повикване. Макар и принц, Микен си оставаше новак в Легиона и високото му положение не му даваше кой знае каква свобода — а в повечето случаи никаква.
Пусна ботушите, изруга и отиде до вратата. Отвори я и откри на прага си една алена планина. Анскар ви Дон носеше лека броня, сякаш бе роден в нея, и никога не я махаше. Държеше шлема си под мишница.
— Принц Микен, искам да говоря с вас, преди да тръгнем.
Без да моли за разрешение, Анскар нахълта вътре. Промуши се покрай Микен и затръшна вратата след себе си.
— За какво става дума? — попита Микен, като се опитваше да говори твърдо и властно, но му беше трудно да докара такъв тон бос.
— Искам да се застъпите пред краля за брат си.
— За Канти?
Анскар повдигна вежда.
— Да не би да имате друг брат, за когото не знам?
Микен усети как бузите му пламват. Хвърли поглед към лежащата на бюрото му кутия, в която бе глинената статуетка на две прегърнати момчета, годежният дар от близнака му.
„Дали Канти е кроял заговори срещу кралството още тогава?“
— Не разбирам — каза Микен. — Знаеш за предателството, извършено от Канти. Колкото и да го обичам, измяната срещу короната и съзаклятничеството с бунтовници не могат да останат без последици.
— Но аз не мисля, че бягството на брат ви е предизвикано от бунт — по-скоро от стремеж към оцеляване.
Микен се намръщи, опитвайки се да имитира строгото държание на баща си.
— Какво имаш предвид?
— Току-що разбрах за заговор за убийството на Канти в блатата. По заповед от Върховръх. Което е трябвало да се извърши от хора под мое командване.
Микен залитна назад. Краката му опряха в леглото и той се тръшна на него.
— Не може да бъде!
Анскар го последва и падна на едно коляно, за да може Микен да види искреността му.
— Мисля, че този опит за убийство е накарал Канти да побегне. Сега идвам при вас, за да ви помогна да отклоните баща си от този кървав път.
— Не мисля, че ще мога. Макар баща ми да се отнася благосклонно към мен, не мога да кажа същото за Канти.
— Разбирам, но при това последно пътуване видях някакво достойнство в брат ви. Стомана, отдавна крита под пиянство и разгул. Но я има. Твърдо съм убеден в това. При сегашната заплаха от война два принца, застанали редом с краля, ще служат добре на кралството.
Микен въздъхна, чудеше се какво да прави.
Анскар наведе глава, явно търсеше думи, които биха убедили принца да апелира към краля. Ви-рицарят вдигна глава да опита отново.
Микен вече бе изтеглил кинжала си и разсече гърлото на вирлианеца.
Мъжът тупна по задник със смаяно изражение. Железните му ръце посегнаха към шията му, но не бяха достатъчно силни да спрат кръвта, швиртяща между пръстите му. Той изгъргори, докато животът изтичаше през устните му.