Тъй като имаха само приблизителна представа къде е паднала Шая — някъде източно от Ейтур — трябваше да претърсят стотици левги. По пътя придружаващите ги разузнавачи от време на време откриваха други горяни. Разпитваха ги за бронзова жена, вървяща или куцукаща през гората. Такава гледка не се пропускаше лесно и вестта несъмнено би плъзнала сред кетра’каите в района.
Въпреки това никой не бе съобщил нищо.
Това мълчание принуди групата им да търси в разширяваща се спирала навън от източния бряг на зелените води на Ейтур. Макар че Райф вече бе готов да се закълне, че ги водят в кръг и всяко преминаване изсмуква още от топящите им се средства.
Той се намръщи към Пратик и напомни на Окования за думите му на сала.
— Все още ли мислиш, че Шая се е отправила към Булото на Далаледа?
Пратик му отвърна с поредното си вбесяващо свиване на рамене.
— Мога само да предполагам. На борда на „Летящото пони“ забелязах как тя започна да се извърта полека от запад на изток, докато минавахме над Булото. После, когато салът ни мина над Ейтур, извихме кърмата му към същите тези скали, за да кацнем в Спокоен кът. Това явно е дошло прекалено много за нея — да се намира толкова близо и да я отдалечат отново. Затова и действа прибързано.
— Да скочи от съвсем хубав сал — да, бих нарекъл това „прибързано“.
— Ако се е приземила в достатъчно добро състояние, за да може да се движи, трябва да предположа, че ще продължи в онази посока. Но пък, от друга страна, трябва да отчетем факта, че дори да е непокътната, тя черпи енергията си от слънцето. — Погледът му се плъзна към мъгливата пелена. — Тук може да няма достатъчно слънчева светлина, за да подхранва напредъка ѝ.
Райф си я представи замръзнала неподвижно — нова статуя, красяща тази гора, с гнездящи върху нея птици и обрасла в мъх и лишеи. Въпреки недоволството му го прониза тревога за нея. Помисли си, че е глупаво да изпитва такива чувства. Тя не беше човек от плът и кръв. Но въпреки това той не можеше да се отърси от безпокойството си.
„Каква магия е хвърлила тя върху мен?“
Той се съсредоточи върху Пратик.
— Ако си прав, защо тя толкова упорито ще се опитва да стигне до Булото? Там няма нищо, освен свирепи твари, неизбродни джунгли и мрачни бури. Дори кетра’каите не се качват на онова призрачно място.
— Това не е съвсем вярно. Те се качват там, но само по веднъж. Това е част от един ритуал. Петрин тол. Което на Древния език означава „слушащо сърце“. Пътуване, което отбелязва кога кетра’кайското дете става възрастен. Изкачват се до върха на Далаледа и прекарват един ден там. После трябва да се върнат с камък, който носят в торбичка. — Пратик кимна към каишката, окачена на шията на водача им. — А мнозина не се връщат — добави той. — Смята се, че върналите се са били избрани от Старите богове да бъдат част от племето.
— Все пак, щом единственото ценно нещо горе са някакви камъни, защо ѝ е на Шая да ходи там?
— Може би заради камъните.
Райф се намръщи.
— Камъните? Сериозно ли?
Пратик обърна поглед на изток.
— Мога само да гадая…
— Какво да гадаеш? Къде мислиш, че може да отива?
Пратик се обърна към него с угрижена физиономия.
— На върха на Булото има кръг от изправени камъни, които някои йеромонаси смятат, че са също толкова древни като Старите богове. Дори най-старите ни клашиански текстове не разкриват нищо за тях. Затова, ако трябва да гадая накъде се е насочила нашата бронзова загадка, не изглежда прекалено невероятно една загадка да привлича друга.
Райф въздъхна.
— Предполагам, че просто ще трябва да я попитаме, ако някога я открием.
Обърна се към гората. Тъкмо минаваха през район, обрасъл със сребърни тополи, следвайки някакъв път, известен само на разузнавачите им. Той не виждаше коловоз върху килима от листа, нито камъни, натрупани като пътепоказател. Опита се да си представи как майка му е живяла тук като момиче. Тя била наета да работи в Наковалнята, с договор за осем години, заради уменията ѝ в юларната песен. Там срещнала бащата на Райф. Двамата се влюбили и по-късно умряха в обятията си по време на една епидемия от Огнена треска. Тогава Райф беше само на единайсет и остана сирак на улицата, където в крайна сметка намери нов дом, колкото и суров да беше той, в гилдията.
Сега се опита да си представи майка си с огненочервената ѝ коса и кожа толкова бледа, че никога не хващаше загар. Трудно му беше да си спомни лицето ѝ, подробностите бяха замъглени от времето. Въпреки това най-яркият му спомен бе как тя седи край леглото му, пее му и го гали по челото с меките си пръсти.