Ускориха ход още повече.
Каруцата подскачаше и трополеше след другите. Райф се бе вкопчил в облегалката, за да се задържи на мястото си. Пратик направи същото, само че не обръщаше внимание на гората, а присви очи към Райф.
— Какво? — сопна му се Райф.
— Думите на старицата. Шепотът на старите богове…
Той сви рамене и едва не се изпусна.
— Не знам за какво говори. Вероятно е изкуфяла от старост.
— Ами последните ѝ думи, за пеещата, която търсим? — попита Пратик. — „Ду’а та“.
Райф се намръщи.
— Както вече казах, бълнувания на луда бабичка.
Той определено не виждаше никакъв смисъл в думите. „Ду’а та“ означаваше „и двете“. Той се опита да си представи още една като Шая. „Невъзможно.“
Пътят стана по-неравен, каруцата се тресеше, което сложи край на всякакви по-нататъшни разговори. Ниските клони свистяха към главите им. Трябваше да съсредоточат цялото си внимание, за да не бъдат изхвърлени от подскачащата каруца.
Зъбите на Райф тракаха, докато стискаше с две ръце страницата. В този момент бясно крякане долетя от висините. Той вдигна очи и видя как ято малки птички се вдигна от клоните и гнездата си. Стрелкаха се във въздуха като медно-златни петънца, пърхаха и пикираха към шумните натрапници долу.
Той познаваше тези птици, даже бе кръстил една бронзова загадка на тях.
— Шая… — прошепна.
Изведнъж каруцата забави рязко ход и Райф и Пратик се блъснаха силно в капрата. Колата подскочи и замря. Когато трополенето на колелата секна, около тях отново заехтяха гърмежите, сега бяха още по-близки.
Райф се надигна от пода на каруцата. Група кетра’каи се бяха събрали до дънера на дебела елша. Корените ѝ стърчаха от пръстта, покрити с мъх. Докато горяните пристъпваха от крак на крак и шепнеха смаяно, Райф забеляза нещо блестящо, заровено в подножието на дървото.
Със свито сърце скочи от каруцата и се втурна напред. Присъедини се към Лира, която тъкмо слизаше от седлото. Пратик го последва. Всички заедно си пробиха път през кетра’каите.
Пратик го сграбчи за ръката, когато гледката се разкри пред тях.
— Съжалявам — прошепна той.
Бронзовата фигура лежеше на една страна, полузаровена в листата. Стъклените ѝ очи се взираха в него мътни и безжизнени. Единият ѝ крак бе изкривен, огънат в неправилната посока.
„Не, не, не…“
Райф се хвърли напред.
— Шая…
Ксан вече бе там, на колене, вдигнала ръце над бронзовата коса на Шая.
Райф вдигна лице към небето, сякаш искаше да се помоли на боговете. Но вместо това огледа разперените клони на елшата, покрити със златни листа и издигащи се нагоре към облаците. Представи си как Шая пада през тях, но не личеше да е засегнато нито едно листо или клонка.
Студеният въглен в сърцето му се затопли.
„Тя не е паднала тук.“
Обърна се към гората и едва сега забеляза пътеката от изпочупени храсти и огънати клони. Представи си как Шая залита по нея, хващайки се за клоните, за да продължи да се движи… преди най-после да бъде надвита от раните си.
Пратик стоеше наблизо с пътеводно стъкло в ръка. Беше се намръщил. Видя накъде гледа Райф и пристъпи към него.
— Сбърках — каза Пратик. — Пътят ѝ не е водил към скалите на Булото. Тя се е отдалечавала от тях.
Лира стоеше със скръстени ръце.
— Нищо чудно, че не можахме да я намерим.
— Тогава накъде е отивала? — попита Райф.
Пратик се обърна към гората. Погледът му проследи посоката, накъдето изглеждаше, че се е движила Шая. Оттам долитаха гърмежи, придружени от проблясъци светлина. При всеки взрив мъглата изсветляваше достатъчно, за да се види зеленикавият ѝ оттенък.
— Опитвала се е да стигне до Ейтур — каза Пратик.
— Защо? — попита Лира.
— Може би се е опитвала да се върне при нас — предположи Райф и го прониза болка, като си представи как тя се мъчи да се върне при него.
Пратик отхвърли романтичната му представа.
— Повредата ѝ може да е била прекалено тежка и да е изцедила бързо енергията ѝ. Ако е така, тя вероятно е търсила начин да подсили огньовете в себе си със слънчева топлина, преди да продължи пътуването си.
Лира се навъси към потрошената фигура.
— И сега си е отишла завинаги.
— Не — обади се Ксан, която все още държеше дланите си над студения бронз. — Тя още пее, макар и тихо.
Въпреки изцъклените очи и потрошеното тяло на Шая Райф осъзна, че Ксан трябва да е права. Че как иначе старицата би могла да ги доведе дотук? Въгленчето на надеждата в него се разгоря по-силно.