Все пак се добраха до каруцата и с големи усилия избутаха и издърпаха вцепененото тяло на Шая върху нея. Райф също се качи. Докато го правеше, у него проблесна спомен как бе видял да извличат един труп от тясна уличка в Наковалнята. Гърлото на клетника бе прерязано, но ръцете му се бяха вкочанили и стърчаха напред, сякаш се опитваше да отблъсне нападателите си.
Шая му напомняше за това — фигура, застинала в смъртта.
Ксан също се качи в каруцата с помощта на една горянка, Дала, която я последва заедно с още три жени. Пратик беше последен. Всички се скупчиха около Шая.
Викове и подсвирвания се разнесоха сред кетра’каите и цялата група потегли през гората. Райф трепна от трополенето на каруцата. Знаеше, че бойните кораби имат остър слух. Молеше се бомбардировката да е оглушила този горе.
Сякаш боговете дочуха мисълта му, нова поредица от гърмежи отекна от юг — посоката, в която се бяха запътили. Ако се съдеше по по-острия трясък на тези взривове, този път не бяха бомби.
— Това беше оръдеен огън — каза Пратик разтревожено.
„Дали този обстрел оповестява присъствието на друг боен кораб отпред?“
Движеха се покрай зеленото сияние на близкия Ейтур. Насочваха се към единственото място в тази посока — Спокоен кът — което можеше да им предложи някакво убежище.
Но не и ако там вече имаше друг боен кораб.
Райф извика на Ксан и посочи на изток.
— Трябва да завием и да влезем по-надълбоко в гората.
Старицата не му обърна внимание, беше вдигнала ръце над лицето на Шая.
Пратик възрази срещу плана на Райф.
— Щом са проследили Шая дотук, ще продължат да го правят и през гората. Единствената ни надежда е да стигнем до Спокоен кът и да потърсим начин да я заровим на някое сигурно място, където те няма да могат да засекат присъствието ѝ. А ако побързаме, те може би няма да разберат, че сме избягали натам.
Райф погледна със съмнение нагоре. Още не се бяха измъкнали от сянката на бойния кораб, който сякаш се изместваше полека към Ейтур. Той си го представи как се спуска да стовари боен отряд. Съвсем скоро можеше да се окажат преследвани и по въздух, и по земя.
Погледна Шая.
„Ами тя?“
Знаеше, че Пратик е прав. Явно хората на борда на бойния кораб разполагаха със средство да я проследят със същата безпогрешност, с която Ксан бе отвела групата им до потрошеното ѝ бронзово тяло.
Погледна старицата, която бе приклекнала в клатещата се каруца, сякаш вече се бе отказала от опитите си с Шая. Вместо това вдигна ръка. Другите четири жени в каруцата направиха същото. Старицата запя и песента ѝ бе подета от останалите. Беше мелодия без думи, състояща се само от резонанс и хор, която се надигаше от гърлата, а устните я оформяха в нещо величаво.
Докато слушаше, в главата му изникна отново старата люлчина песен на майка му, сякаш призована от напева на жените. Около него всички кетра’кайки свалиха длани към бронзовата фигура на Шая. Там, където я докосваше всяка ръка, тъмният бронз се разтапяше до по-светли медно-златни багри. Магията се разстилаше от пръстите им и се събираше в течно петно на гърдите на Шая.
Беше все едно жените носят слънчевата светлина в докосването си, но Райф знаеше, че силата е не толкова в ръцете им, колкото в пеенето им, събудена от гласове, достатъчно мощни да проникнат през бронзовата кожа и да затоплят студените огнища в нея, да ги върнат към живот.
Тънки, силни пръсти — пръстите на Ксан — го хванаха за китката и притеглиха ръката му към центъра на завихреното петно. Натиснаха я надолу между гърдите на Шая, сякаш го канеха да усети пулса, който той знаеше, че не съществува.
Когато кожата му докосна бронза, пеенето се усили — но той го чуваше не с ушите си, а със сърцето си. Люлчината песен на майка му също отекваше там, като ту се усилваше, ту спадаше, намерила дом в тази по-голяма мелодия. После се надигна нещо ново — златна нишка от топъл бронз, която се вплете във всичко, събра го в едно. Но получилата се песен не беше съвсем нова. Приличаше по-скоро на почти забравената песен на майка му. Само че тази песен сега съществуваше в него и извън него. Сияеше достатъчно ярко, за да може да проследи нишките ѝ надолу до Шая и обратно до собственото си сърце.
Спомни си как се чудеше защо е толкова здраво свързан с бронзовата жена. В Наковалнята, когато се питаше дали тя не го е обвързала с някаква безмълвна версия на юларната песен. Сега разбираше, че е бил прав — но в същото време не е бил. Онова, което ги свързваше, не бе песен на заповед и принуда. А мелодия, създадена в еднаква степен от неговата самота и отчаяние и от самотата и безпътицата на Шая. Те бяха имали нужда един от друг и се бяха намерили. Това не бе подчиняваща песен, а песен на другарство, на две споделени души.