Топли пръсти намериха ръката му и притиснаха дланта му по-силно към гърдите на Шая.
Тъй като все още бе унесен в песента, му трябваше един миг, за да осъзнае, че не Ксан го държи. Той се взря в бронзовите пръсти върху своите.
— Шая…
Стъклените очи го гледаха. Все още бяха студени, но в тях вече проблясваше едва доловима топлина.
— Тук съм — прошепна той.
Песента на горяните около него се усили, но той усещаше, че другите не се опитват да съживят повече Шая. Подозираше, че напевът им няма огнената сила на Небесния отец. Имаше сила само колкото да я събуди, да я поддържа известно време.
Вместо това новото кресчендо служеше на друга цел. Обединените им гласове се надигнаха високо, бавно скривайки сиянието под по-великата си песен.
Скоро Райф вече почти не можеше да долови онези златни нишки. Но знаеше, че подобна маскировка не е предназначена да заблуди неговите очи. Той се взря нагоре, докато каруцата излизаше от гигантската сянка на бойния кораб, за да поеме отново през огрените от слънцето мъгли. Примижа срещу блясъка, гледайки как тъмната луна залязва към сиянието на зелените води на Ейтур.
Разбираше.
„Онези очи там — те са тези, които трябва да останат слепи.“
Застанал на брега на Ейтур, Рит разтръска кълбото на Скерен, после го задържа неподвижно. Взря се в колебаещите се стрелки, чакайки ги да спрат, да посочат накъде да върви. Но те само се клатушкаха и въртяха в маслото, някои даже сочеха в противоположни посоки. Той се опита да завърти уреда, а също и сам се завъртя в кръг.
Пак нищо.
Браск гледаше безсилието му от края на рампата, протягаща се от надвисналата грамада на „Пиул“. Аленото лице на командира бе потъмняло. Рит го бе накарал да снижи кораба над езерото и да спусне рампата към брега. Трима следотърсачи с тилазаври на вериги вече бяха тръгнали да претърсват гората напред. Но главната ловна дружина, която се състоеше от дузина конни рицари, предвождани от заместника на Браск — брат му Рансин, също вирлианец — чакаше указанията на Рит.
— Имаш ли някакви други насоки? — попита Браск, губеше търпение. — Не мога да позволя брат ми и останалите да обикалят в кръг тук.
Рит свали кълбото, готов да признае поражението си. „Може би трябва да сме във въздуха, за да уловим отново сигналите. Може би толкова близо до гората някакво естествено излъчване скрива местоположението на артефакта.“
Обърна се към Браск, готов да остави наземното претърсване на тримата следотърсачи и тилазаврите им. Опасяваше се, че докато не успее да възстанови контакта, само ще хаби ресурси и ще вбесява допълнително командира на „Пиул“. Но преди да си го признае, някаква суматоха привлече отново вниманието им към гората.
Един от следотърсачите изскочи задъхан, явно тичал по целия път назад, след като е оставил животното си при другите.
— Ние… намерихме някакъв лагер. Място, утъпкано от много крака, с коловози и следи от копита. Калта е още мокра.
Браск погледна Рит.
Следотърсачът обаче не бе свършил.
— Изглежда, че който е бил там, е побягнал на юг.
— Към Спокоен кът — промърмори Браск.
Рит задиша по-тежко.
„Трябва да са те.“
Ако бе вярно, това би могло да обясни загубата на сигнала. Може би крадците бяха отнесли артефакта извън обсега на кълбото на Скерен. Той се взря в забулената в мъгли гора, нетърпелив да последва тази диря. Не смееше да я загуби отново. И което бе по-важно, трябваше да попречи на онези да стигнат до Спокоен кът, където щеше да е много по-трудно да ги намери.
Обърна се към Браск и му каза какво трябва да се направи и от какво друго ще се нуждае за лова си. Той се намръщи, но предаде нарежданията му. Скоро зад него се разнесе тихо съскащо ръмжене. Той се обърна тъкмо когато два едри черни космати сърпозъба заслизаха по рампата. Котките със стоманени шлемове, всяка висока колкото джин, оголиха зъби, по-дълги от челюстите им. Придружаваха ги двама юларни майстори — едни от редките певци, които можеха да контролират такива грамадни зверове.
Рит се обърна към следотърсача.
— Заведете котките до лагера, който сте открили. — После се извъртя към юларните майстори. — Накарайте животните си да уловят миризмите оттам и ги пуснете по дирята. Трябва да настигнат и да убият всички, които намерят.
Не се страхуваше за бронзовата жена. Тя не изпускаше мирис на пот и кръв, а и металното ѝ тяло несъмнено би могло да издържи на атаката на такива зверове.