— Не спи…
Взривът ги запрати през тъмната вътрешност. Канти се удари силно в пода и се претърколи, оплетен с Никс. Над тях прелетя огнено кълбо, последвано от вълна нажежен дим. Навсякъде се посипа натрошено стъкло.
Когато най-лошото мина, Джейс дотича при тях и им помогна да станат. Аамон изръмжа — защитаваше ги. В другия край на тъмното помещение останалите също се надигнаха.
Канти погледна назад. И двете крила на вратата бяха откъснати от пантите. Едно тяло лежеше на земята, смачкано под парче от грамадната врата. Канти позна мъртвата жена. Трепна и се опита да издърпа Никс по-надалеч.
Но тя се заинати и пристъпи в онази посока, търкаше очи, сякаш се мъчеше да види.
Ксан я избута назад.
— Не — каза старицата.
— Коя е? — прошепна Никс.
Ксан я забута навътре.
— Коя е? — повтори настойчиво Никс.
Канти се намръщи, знаеше, че Никс няма да отстъпи.
— Кажи ѝ.
Ксан погледна Никс в очите.
— Дала.
Канти си представи младата горянка, която сякаш никога не спираше да се усмихва.
„Но вече не.“
Никс се олюля, зашеметена и съкрушена. Джейс ѝ помогна да продължи навътре в древното дърво. Зад тях още взривове и експлозии ги тласкаха напред.
Канти хвърли един последен поглед към разбитите врати и строшените прозорци.
Оттатък прага бушуваше огън.
Той се закле да отмъсти на човека, нанесъл такова опустошение.
„Ще те накарам да страдаш.“
Рит свали далекоскопа. Трябваше да премигне няколко пъти, за да нагоди отново зрението си към бака на „Пиул“ — но яростта му не бе толкова лесна за разсейване.
— Е? — попита Браск.
Обзет от желание да се нахвърли на нещо близко, той се сопна на командира:
— Брат ти е мъртъв.
— Какво?! — Браск се метна към далекоскопа. — Защо не ми каза…
Рит му препречи пътя.
— Няма смисъл. — Насили се да вложи в гласа си нотка на съчувствие. — Димът от бомбите закри всякаква гледка надолу.
— Тогава ще отворим нова дупка.
— Няма да помогне. Тези нови пламъци застилат с дим цялата земя. — Млъкна за миг. — Но ето какво мога да ти кажа. Брат ти беше убит от онези крадци.
Аленото лице на вирлианеца притъмня буреносно.
Рит се обърна към прозорците на носа и златната корона на древната елша. По време на бомбардировката бе уловил кратки фрагменти от гледката долу, озарени от избухващите пламъци. Бе принуден да гледа безсилно как групата вкарва бронзовата жена в онова древно горско убежище. Старата мачта.
И което бе по-зле, бе зърнал през далекоскопа едно вдигнато нагоре лице, докато тичаше през площада. Само за миг. Не можеше да е сигурен, но мургавите черти изпъкваха сред морето от бледи лица на кетра’каите.
И онзи очебиен лък на гърба му…
Трябваше да е той.
„Канти.“
Рит стисна юмрук.
Как принцът бе попаднал на артефакта? Дали това беше някакъв друг бунтовен заговор? Дали копелето планираше да използва оръжието срещу краля?
В името на цял Халенди Рит трябваше да сложи край на това, дори ако то означаваше да унищожи съкровището или поне да го затрупа за известно време. Обърна се отново към разярения Браск и посочи златната корона на Старата мачта.
— Убийците на брат ти се скриха в онова дърво — каза му. — Те трябва да бъдат смачкани.
Гласът на Браск бе студен като лед.
— Значи край на игричките.
Рит се разтревожи, че може да е тласнал командира прекалено далеч. Следващите думи на Браск потвърдиха това.
— Ще пусна върху тях Хадиски котел. Когато свърша, долу няма да е останало нищо, освен димящ кратер.
Никс залиташе замаяна през просторната кухина, издълбана в дънера на елшата. Джейс беше от едната ѝ страна, а Аамон от другата, и двамата пъхтяха тежко. Тя си бе възвърнала до голяма степен зрението и част от силите си — достатъчно, за да може да върви сама.
Зад нея димът нахлуваше в тъмната зала и се издигаше да забули сводестия таван, нашарен със светещ мъх и гъбички. Единственото друго осветление идваше от малки лампи, които озаряваха високи фигури, разположени в четирите главни посоки. Те сякаш бяха издялани от дънера на Старата мачта.
Дала ѝ бе казала, че те изобразяват кетра’кайските богове. В знак на почит към приятелката си Никс се огледа, за да ги запечата в паметта си, преди да бъдат унищожени.
Докато минаваше през свещената зала, разпознаваше боговете един по един. Ватн, богинята на водите, стоеше събрала шепи, от които скрит извор се изливаше в басейн до босите ѝ нозе. Ярдвегур, богът на пръстта и камъните, с неговите рошави вежди, приличаше повече на канара, отколкото на човек. Виндур, богът на въздуха, държеше над главата си облаци, прорязани от сребърни мълнии. А Елдир, богинята, която бе огън, бе скрита изцяло в наметалото си, само очите ѝ блестяха изпод качулката, подклаждани от таен огън.