Все пак погледна назад и нагоре и си представи как цялата златоклонеста грамада на Старата мачта се стоварва върху Спокоен кът.
„Изобщо не биваше да идваме тук…“
Най-после грохотът и трополенето утихнаха до стонове, които останаха далеч зад тях. Прахът продължаваше да изпълва въздуха, но ставаше по-малко, докато се спускаха по-надълбоко. Спиралите на стълбището също станаха по-тесни с изтъняването на корена около тях.
Фрел забеляза една обезпокоителна подробност.
— Не сме минавали покрай никакви тунели от взрива насам.
Джейс се огледа ококорено, лицето му беше плувнало в пот.
— Значи сме в капан тук долу.
— Все пак — добави Канти, — това означава също, че онези горе не могат да стигнат до нас. Ако това е някакво утешение.
Ако се съдеше по ужасената физиономия на Джейс, не беше.
След още няколко завоя пътят стана толкова тесен, че трябваше да продължат в нишка по един. Ксан се освободи от помощта на разузнавачите и измина остатъка от пътя сама. Най-после стълбите напуснаха гигантския корен и излязоха в сводеста кухина. Над главите им жилка от лъскаво бяло дърво нашарваше тавана. Останалата част от стаята бе от полиран черен камък.
Никс се взря нагоре. Осъзна, че дървената жилка всъщност е краят на главния корен на Старата мачта, по който бяха слизали. Той минаваше покрай тази стая, сякаш я избягваше, и се губеше отново в скалата. Сякаш стаята бе камък, забит в тъмна река.
Никс видя защо.
В другия край се издигаше препятствието, което коренът заобикаляше.
Ксан отиде при него.
Никс и другите се събраха зад старицата.
Пред тях имаше овална медна врата. От ръбовете ѝ излизаше плетеница от бронзови и златни нишки, които потъваха в корена и камъка. Нищо от това не изглеждаше създадено от човешка ръка. Състоеше се само от плавни извивки, без никакви прави линии. Никс си го представи как е допълзяло тук долу и се е захванало с намерението да смуче сила и енергия от основите на свещеното дърво.
Приличаше ѝ на медната паст на някакъв огромен звяр.
„Или може би бог…“
Ксан сведе глава пред вратата, подпряла се с две ръце на тоягата си. Започна да ѝ пее. Песента се надигаше от някъде ниско в мършавите ѝ гърди, сякаш тя се опитваше да извлече нещо от дълбините на сърцето си.
Никс наостри уши и се заслуша. Потърси ритъма и мелодията, но песента не приличаше на нищо, което бе чувала. Тя направи крачка напред, но Аамон изръмжа и ѝ препречи пътя, сякаш я предупреждаваше, че това не е предназначено за нея.
„Прав е…“
Боядисаната в бронзово жена изкуцука напред. Отърси се от хората, които я държаха, и за първи път се разкри изцяло, пристъпвайки в светлината на лампите.
Никс се отдръпна.
Джейс се опита да я издърпа още по-назад, Фрел ахна, а Канти изруга.
Гулд’гулецът протегна ръка към жената.
— Шая…
Клашианецът го хвана за ръката и му попречи да я последва.
Никс преглътна първоначалния си шок и се взря в тази странна изваяна от метал жена. Крайниците ѝ се движеха сковано, сякаш бронзът се съпротивляваше на намеренията ѝ.
Жената се присъедини към Ксан и запя, лесно намирайки ритъма, който бе убягнал на Никс. Крехкостта на всяка нота събуждаше у нея тъга и печал. Все пак в този момент тя знаеше, че нейната загуба е само капка в сравнение с океана в тази жива статуя.
Докато двете пееха към медната врата, трепкащи нишки се протегнаха навън от тях. Понесоха се към вратата, заплитайки се в сложен възел, а после потънаха в метала.
Без да ѝ казват, Никс разбра. Спомни си за сблъсъка си със сърпозъба, как се бе справила с ключалката в стоманата на шлема, като сътвори ключ, който да я отвори.
„Тук е същото.“
Дълбока атонална нотка отговори на преплетената им песен — и медната врата се завъртя на ос по средата си и се отвори също като дървената врата горе.
Оттатък прага имаше само мрак.
Ксан клюмна, изтощена от усилието. Бронзовата жена — Шая — залитна назад, но гулд’гулецът се втурна към нея и я подхвана. Кетра’каите и двамата му спътници му помогнаха.
Никс пристъпи по-близо до вратата.
Един от разузнавачите вдигна лампата си, за да освети оттатък прага. Дълъг тунел, изработен от същия метал, се протягаше в мрака. Никс си спомни как Ксан бе описала онова, което ги чакаше долу.
„Един още по-древен корен, който принадлежи на старите богове.“
Фрел отиде при нея, вероятно спомнил си същото. Обърна се към Ксан.
— Този тунел… накъде води?
Ксан дишаше тежко, но отговори:
— Към Булото на Далаледа. — Обърна се към бронзовата фигура. — Към нейния дом.