Ксан се вцепени. Няколко от жените също се размърдаха и се взряха в него с блеснали очи, които отразяваха светлината на лампите.
— Какво има? — попита Райф.
Ксан сложи ръка на устата си.
— Не разбирам — промърмори той. — Не исках…
— Не е възможно — каза Ксан, взря се още по-настойчиво в него и в очите ѝ избиха сълзи.
Простата величественост, която сякаш винаги я обгръщаше, се свлече от раменете ѝ, оставяйки само една стара жена с разкривено от скръб лице.
Райф почувства силата на смущението ѝ.
— Ти познавала ли си я?
Гласът на Ксан пресекваше от мъка.
— Тя… Тя ми беше внучка.
Райф премигна невярващо и направи крачка назад. Отново усети тежестта на историята да го смазва.
— Мина толкова време — промълви Ксан. Една сълза се търкулна по бузата ѝ. — Но сега ми е пред очите… в твоя облик, в твоя спомен за песента ѝ.
Тя се извърна, явно засрамена, че не го е забелязала по-рано, а Райф я прегърна — нещо, което никога не би направил, но усещаше, че тя има нужда от топлината му, за да преживее този момент.
Ксан трепереше в обятията му.
— Тя беше толкова дива… Дъщеря ми едва я спираше да не хукне след всяко ново чудо наоколо.
Райф се опита да си представи майка си толкова млада.
— С времето стана още по-своенравна и вироглава. Когато стана на възраст за своя Петрин Тол, отказа да извърши обреда и заяви, че няма никакво желание да се влее в племето. Вместо това искаше да види света оттатък гората, а не да бъде затворена тук вечно.
Виж, това вече приличаше на майка му.
„Така ли се е озовала в Гулд’гул?“
Ксан се освободи от обятията му и сложи ръка на сърцето му.
— А сега… сега тя се върна.
По бузите на старицата се стичаха сълзи, а раменете ѝ се тресяха, както от щастие, така и от мъка. Другите кетра’каи се събраха и я придърпаха сред себе си, оставяйки Райф някак празен.
Лира се приближи до него.
— Добре ли си?
Той я погледна и прочете в очите ѝ рядко състрадание.
— Ами… не знам.
Лира го хвана за ръката и я стисна.
— Нашата история понякога отказва да остане в миналото.
Той усети, че зад думите ѝ се крие някакъв по-личен смисъл. Любопитството му помогна да се овладее. Той понечи да я разпита, но тя пусна ръката му, явно изчерпала малките запаси от съчувствие в себе си.
— Трябва да продължаваме — каза Лира. — Не можем да стоим тук вечно.
Въпреки това мина още половин камбана, преди пак да тръгнат, следвайки сияещите стъпки на Шая. Всички се бяха умълчали от разкритията в този прокълнат тунел, или може би просто от умора. Най-вероятно и двете.
Пратик вървеше до Райф, вперил поглед в бронзовата загадка отпред.
Вниманието на Окования напомни на Райф за един въпрос, който почти беше забравил. Спомни си как Ксан бе прошепнала нещо в ухото на Пратик в поклащащата се каруца, хвърли поглед към старицата, която можеше да му е прабаба, и попита:
— Какво ти каза Ксан в каруцата? Прошепна ти нещо.
Пратик въздъхна и кимна към бронзовата жена пред тях.
— Каза, че Шая носи в себе си духа на стар бог, който още не се е успокоил напълно.
Райф се намръщи. Не знаеше много за боговете, а и не се интересуваше. Единственото, което знаеше за старите богове, бе, че те са бродили по земята много отдавна, по време на Панта ре Гаас, Забравените епохи. Били същества с огромна мощ и свиреп нрав, едновременно прекрасни в силата си и безмилостни в яростта си.
Опита се да си представи подобен бог в Шая — жена, която досега бе проявявала само доброта и кротка нежност.
„Не го вярвам.“
Въпреки това се сети за медното яйце, в което я бе намерил, взривено и разцепено. Спомни си силата ѝ, докато си пробиваше път през „Летящото пони“, разхвърляйки хората наляво и надясно. Според легендата краят на Панта ре Гаас дошъл, когато пантеонът на кралството заловил и покорил старите богове, и ги затворил за жестокостите им дълбоко в земните недра.
Плъзна пръсти по медната облицовка на тунела и потрепери от енергията, която усети да тече през метала като скрита буря.
Пратик забеляза вниманието му и цитира Ксан:
— „Един още по-древен корен, който принадлежи на старите богове“.
Райф свали ръката си и се взря покрай Шая в мрака отпред. Ксан твърдеше, че този тунел води до скалите на Булото, дома на Шая. Ако бе вярно, значи може би вървяха към студените огнища на тези сурови богове.
Нозете му забавиха ход.
„Може би не бива да тропаме на портите им.“