След още две камбани Никс забеляза светло петно далеч отпред в тунела. Подпря се на рамото на Аамон, за да ѝ помогне да се задържи и да продължи да върви.
„Най-после…“
Всички ускориха крачка, светлината сякаш ги теглеше напред. Все пак, въпреки изтощението, Никс се страхуваше да се върне при небето и гората. В този подземен тунел си бе отдъхнала от ужасите горе, но знаеше, че не могат да се крият тук вечно.
Светлината пред тях стана ослепителна в сравнение с мъждивото сияние на двете им лампи. Но докато се приближаваха към нея, очите на Никс свикнаха с мъгливия блясък. В последната си част тунелът загуби гладкостта си и стана грапав и изкривен. Изходът изглеждаше като разкъсан и металните му ръбове приличаха на медни зъби.
Когато стигнаха до края, всеки мина внимателно между тези стърчащи зъби, като се привеждаше и извиваше. Накрая всички излязоха през купчина обрасли с мъх и нашарени с лишеи канари. Входът на тунела бе така добре скрит, че лесно можеше да го пропуснеш, като медна змия, спотаена между камъните.
Взряха се в онова, което се простираше пред тях.
Светът свършваше малко по-нататък, преграден от отвесни черни скали. Ниски облаци обгръщаха тази мрачна стена, като вълни, разбиващи се в каменист бряг.
Никс вдигна глава, опитвайки се да види през мъглите какво има горе. „Булото на Далаледа.“ В Манастира бе учила за тези брулени от бури планини — или поне малкото, което бе известно за тях. Само най-дръзките рискуваха да идват тук и повечето от тях не се връщаха. Върналите се носеха фантастични истории за чудовища и ужасни зверове, дебнещи из гъстите джунгли.
Ксан ги поведе към отрупаното с канари подножие на скалите. Когато се приближиха, Никс видя стълби, изсечени в скалната стена — издигаха се и чезнеха в облаците.
Фрел също ги видя.
— Това трябва да са стълбите, по които се изкачват кетра’каите при ритуала Петрин Тол.
Никс знаеше за тази церемония. Представи си как младежите от племето се катерят по този опасен път, решени да докажат, че са достойни да живеят тук в гората. И как много от тях не се връщат.
— Да не би да трябва да се качим там? — прошепна Джейс.
— Може би не ние — отвърна Никс.
Гледаше как бронзовата жена, макар и видимо слаба, крачи целенасочено към скалите.
Докато я следваха, повя силен вятър и разнесе кълбящите се мъгли отпред. Ярка слънчева светлина си проби път през облаците и огря скалната стена, разкривайки всеки процеп и пукнатина в камъка.
Никс засенчи очи от това сияние. Далеч над главите им нещо отразяваше слънцето с огненочервен блясък. Тъмното стълбище водеше дотам и свършваше. Тя хвърли поглед назад към зъбатата паст на тунела, а после нагоре към медния блясък на скалната стена.
„Тунелът продължава там горе…“
Представи си как дългата медна тръба е била разкъсана от някакъв катаклизъм, който е разцепил тези планини и е издигнал скалите нависоко. После мъглите се събраха отново, скривайки гледката, и светът пак стана по-мрачен.
Продължиха напред и скоро се видя, че канарите всъщност са груби жилища с изсечени в тях прозорчета — редяха се като кубчета нагоре по скалната стена. Малките купчинки камъни на покривите им, изглежда, бяха комини. Тя забеляза също тъмните входове на пещери, нашарили различните нива, което намекваше, че това градче навлиза в скалната стена поне толкова, колкото стърчи навън.
Мястото изглеждаше изоставено. Никс предположи, че тук се събират кетра’каите преди ритуала Петрин Тол. Представи си семействата, подслонили се тук, скупчени около огнищата вътре и молещи се на своите богове за благополучното завръщане на близките си.
Стълбището се издигаше от сградите нагоре по стената.
Ксан ги поведе към началото на стълбите, оградено с арка от каменни блокове. Двата стълба на арката се подпираха един в друг, идеално балансирани, образувайки остър връх.
Когато стигнаха дотам, Шая се опита да продължи, но Райф я спря с докосване по ръката. Тя му се подчини или може би разбра, че трябва да събере сили преди дългото изкачване.
Ксан зае позиция под арката.
Джейс се приведе към Никс и изрече пак одевешната си тревога:
— Нали няма да се качваме там?
Ксан го чу.
— Не. — Очите ѝ се втренчиха в Джейс, после се плъзнаха по групата. — Да се качиш по тези свещени стълби означава смърт. Само онези с дарбата на юларната песен имат някаква надежда да се върнат.
Джейс въздъхна облекчено.
— Слава на Майката…
Канти също изглеждаше доволен.
— Значи можем да се скрием тук долу, докато чакаме. Ще се опитаме да пратим сигнал на „Врабчарят“. — Той смъкна лъка от рамото си. — Да се надяваме, че очите на легиона още са вперени в Спокоен кът и не гледат насам.