Хадан понечи да се извърне.
Микен посегна да го хване, но после дръпна ръка, когато генералът се навъси на това оскърбление. Бързо отстъпи назад, тропна с пети и изпъна гръб.
— Разрешете да отида с катера.
Хадан изглеждаше готов да отхвърли подобна идея.
— Един ловен катер може да побере двайсет мъже и дори някой и друг Трошач. Дайте ми най-добрите си рицари, които бездействат тук. Ще измъкнем онези заговорници от скалите и ще ги подложим на разпит.
— Може да са просто ловци, както каза навигатор Прайс.
— Все пак трябва да разберем със сигурност. — Микен посочи оцапаната си броня. — Един принц на кралството трябва да блести по-ярко от това. Трябва да го видят как преравя всяка сянка за неверни поданици на краля.
Хадан хвърли още един поглед към кръвта по ръкавицата на Микен.
— А може би не бива да виждат един принц на кралството да бие верните поданици на короната. Поне не пред цяла центурия рицари.
Лицето на Микен пламна от тези думи и скритото зад тях обвинение, но той имаше достатъчно ум да не отрича, да не лъже за нещо, което и двамата знаеха, че е вярно.
Хадан се взря настойчиво в него.
— Не се излагай на ненужен риск. Доверявам се много на преценката ти. Ще прикрепя към теб капитана на вирлианските гвардейци от „Титан“. Вслушвай се във всяка негова дума. Ясно ли е?
Микен чукна със стоманените си пети.
— Тъй вярно, генерале.
После, уплашен, че Хадан може да размисли, бързо се обърна и се отдалечи. Насили се да не тича. Надяваше се, че ще има достатъчно време да лъсне бронята си, докато ловният катер стигне до скалите. Възнамеряваше да сияе в целия си блясък.
Когато излезе от бака, се усмихна и потърка засъхналата кръв по ръкавицата си — не за да я махне, а за да направи място за още.
52.
Райф вървеше през полето от кости към джунглата. Трепваше при всяко пукане и хрущене под краката му. Шая ги водеше, неудържима както винаги. Все пак беше започнала да потъмнява под застрашителните облаци и бронзът ѝ бе придобил оловен оттенък. Докато вървеше, тежките ѝ нозе трошаха костите на прах.
Той настръхна, когато същата участ сполетя един малък череп.
Шая изобщо не погледна надолу.
Райф потрепери, спомняйки си какво бе казала Ксан на Пратик — че бронзовата Шая е обладана от неспокойния дух на някой стар бог, онези коравосърдечни и жестоки същества от Забравените епохи.
Отпред Ксан вървеше от едната страна на Шая с един разузнавач. Втора горянка се бе разположила от другата ѝ страна. Когато стигнаха до джунглата, кетра’каите избраха път, който едва личеше в мрака. Промушваха се между листата и под една увиснала трънлива лиана — която изпълзя настрани със съскане, когато Райф се опита да се приведе под нея.
Ужасен, той продължи да се препъва напред.
Следваха го Фрел и Никс, които пристъпваха бавно, шарейки с поглед наоколо. Аамон се държеше близо до бедрото на момичето, вирнал косматите си уши толкова високо, че изглеждаше, сякаш ще отлетят от главата му.
Само на няколко крачки навътре във влажната гора пътеката зад тях изчезна. Групата се скупчи по-нагъсто. Отпред Ксан запя. В мелодията ѝ нямаше веселие. Беше по-скоро скръбен напев, подходящ за мрачната атмосфера на тази джунгла.
Другите кетра’каи уловиха ритъма ѝ и запригласяха. Докато вървяха напред, цялата гора сякаш крякаше, жужеше, виеше и грачеше в синхрон с тази песен. Дори капещата вода добавяше нещо като барабанящи тимпани към хора им.
Песента сякаш разгонваше животните от пътя им. Един храст от дясната страна на Райф се разпадна — оказа се, че всяко листо е крилата гадинка и всички те закръжиха страховито във въздуха. Още трънливи усойници се скриха с пълзене. Глутница мокри космати животни пробягаха по клоните над тях, използвайки закривените си нокти и опашките си. Виеха надолу към пътниците, оголвайки редици остри като игли зъби на пурпурните си кожести лица.
— Мандраки — прошепна Фрел, докато ги подминаваха. — Мислех, че са измрели до крак.
Самият Райф не би скърбял за изчезването им.
На пътя им се изпречи огромен пън, висок до кръста му, покрит със сияещи гъби и никнещи от него фиданки. Щом се приближиха, той се надигна, разкривайки дебели люспести крака, и потъна с клатушкане в джунглата.
Райф се обърна към Фрел, за да види дали алхимикът е познал това същество.
Той само сви рамене, ококорил немигащо очи.
Докато вървяха напред, дърветата станаха по-високи. Капещата вода се превърна в непрестанен дъжд. Облаците притъмняха. Земята под нозете им се разкаля още повече. Само дебелият слой гниещи листа им пречеше да затънат в калта. Въпреки това Райф имаше чувството, че вървят по разкапан труп, който заплашва да хлътне под тях всеки момент.