Единственото окуражаващо нещо бе, че оставиха костите зад себе си. Макар Райф да подозираше, че това е защото твърде малко хора са стигали толкова далеч, преди това място да ги надвие.
Кетра’каите продължаваха да пеят на гората. Дори Шая започна да им приглася, макар че за неговите уши в безсловесния ѝ напев имаше тъжен копнеж.
Правеше впечатление обаче отсъствието на един певец от този хор. Без съмнение страхът бе задушил всякаква музика в сърцето ѝ.
— Виж — прошепна Никс на Фрел.
И посочи една гора от призрачни каменни колони, появила се пред тях — простираше се от двете страни на пътя и чезнеше в сенките. Райф си представи как камъните продължават около този връх в огромен кръг.
Колоните не бяха направени от тукашните тъмни скали, а от бял като кост камък. По повърхността им бяха издялани фигури и лица. Мъже и жени, всички гърчещи се в агония. Гледката сама по себе си накара Райф да се разтрепери. Краката му се повлякоха по-мудно.
„Какво правим тук?“
Сякаш целият този връх бе сътворен от бог, който е искал да държи хората навън с всички средства. Флората, фауната, времето, а сега и скалите. С всяка крачка напред пейзажът ги притискаше все по-силно.
„Може би трябва да се вслушаме в това предупреждение.“
— Не забавяйте ход — извика Ксан и заповедта се сля с песента ѝ. — Напред е още по-трудно.
На Райф му се прииска да се откаже.
„По-трудно?“
— Всеки трябва да използва гласа си — напя Ксан. — Когато ви кажа, пейте. Или, ако не можете, тананикайте.
И след това страшно предупреждение и слабички напътствия ги поведе през колоните към недрата на гората. Вървяха дълго и от джунглата върху тях постоянно капеше вода. Някъде в далечината сред мрака проблясваше светлина, озарявайки за кратко долната страна на тъмните облаци. Тя не бе последвана от гръмотевици, което само накара Райф да настръхне още повече.
Пукот под краката му привлече отново вниманието му надолу. От калта стърчеше бедрена кост. Райф залитна и под нозете му изхрущяха още кости.
„О, не, пак ли…“
За малко да си изкълчи глезена, когато калният му ботуш се хлъзна по темето на пожълтял череп, чиито бели зъби се хилеха.
Продължиха да газят през това ново гробище и стигнаха до тясна поляна, която пресичаше пътя им в широка дъга. Тъмните небеса се въсеха надолу към тях. Земята отпред бе отрупана с кости.
Райф задиша учестено, сърцето му се разтуптя.
„Не минавам през тази река от трупове.“
Дори кетра’каите забавиха ход, но Ксан ги подтикна да продължат.
— Сега пейте. И не спирайте да се движите.
На Райф никога не му се беше пяло по-малко. Устата му сякаш бе пълна с най-грубия памук. Не можеше да си поеме дъх. Въпреки това Фрел и Никс го бутаха напред. Никс прибави немощно гласа си към несекващия хор. Дори Аамон заръмжа по-силно, сякаш се опитваше да направи същото.
Подкарван напред към тази поляна от кости, Райф нямаше друг избор, освен да върви, макар и да залиташе.
Фрел се прокашля и затананика. В напева му нямаше никаква мелодия и тоналността му се менеше постоянно. Но жалките усилия на алхимика окуражиха Райф да се опита да се справи по-добре. Той си пое дълбоко дъх, задържа го и изпусна пресеклив звук, нещо между хъхрене и свирене. Опита се да го стабилизира, но не успя.
Все пак това го разсея достатъчно, за да продължи да се движи.
По средата на пътя потоци кал се лееха от джунглата от двете им страни. Заливаха костите и криволичеха между тях. Той се опита да ускори ход, уплашен да не затъне. Групата им продължи по-бързо през коварното поле от кости.
Изведнъж Фрел ахна и тананиканото му секна. Никс обаче го сграбчи за лакътя и го накара да продължи.
Райф видя какво е уплашило толкова алхимика.
Това, което прииждаше към тях, не беше кал.
„Паяци…“
Всеки бе голям колкото дланта му, а сновящите им крачета се разперваха още по-нашироко. Тъмнокафявите им тела бяха нашарени с отровножълти ивици. Тананиканото на Райф премина в протяжен вой на ужас.
А после ордата ги връхлетя. Паяци пъплеха по краката им, хрущяха под ботушите им. Пробягваха по гърдите му, пъхаха се под широката му риза, гъделичкаха врата и бузите му, качваха се на главата му.
Той продължи да тананика, пък макар и само за да не закрещи, да задържи устните си плътно стиснати, за да не влязат паяците и там.
Аамон отръска от козината си цяло покривало от гадинките.