И все пак групата им продължаваше напред — ала това още не бе най-лошото.
Един от паяците се изкатери нагоре по ръката му и спря там, вкопчил се с крачета в него. После от гърба му, от онези отровни ивици, изникнаха медни нишки, които се загърчиха във въздуха, а след това се забиха в кожата му. Десетки други паяци направиха същото. Той не усети жилене. Само чувството за личинки, пъплещи под кожата му.
Потрепери и едва не се замята.
Тананикането заглъхна в гърлото му.
Един паяк се бе впил в бузата му и медните нишки танцуваха пред очите му. Той вдигна ръка да го махне, но нечии пръсти я сграбчиха. Твърдостта на бронз го задържа.
Той се обърна и видя очите на Шая, сияещи срещу него. Тя пееше — но вече не на гората, а само на него. Поведе го напред, крачка по крачка. В мелодията ѝ той дочу приспивната песен на майка си. Докато тя се усилваше в главата му, пъпленето на паяците се превърна в милувката на майчините пръсти, които го галеха нежно и успокоително.
Паниката му се разсея.
Най-после, след безкрайно дълго време, ордата се свлече от тялото му, както и от другите, и паяците потънаха обратно в гората. Райф знаеше, че тези същества не са с естествен произход. Това бяха само маски, криещи медните конструкции вътре, и може би имаха някакво родство с Шая.
Силно пращене от лявата му страна разкри за момент нещо огромно, крепящо се на потъмнели зелени нозе, да се движи сред дърветата. Крачеше по края на поляната и сякаш притегляше ордата обратно в себе си. Треперенето на листака на други места показваше преминаването на други от тези гигантски стражи.
Райф разтри ръцете си, опитвайки се да прогони тръпките по плътта си, настръхването на кожата си. Разбра, че паяците са били някакво изпитание. Също както лекарят използва пиявици, за да открие какво е скрито по-дълбоко в тялото. Потрепери от отвращение за пореден път, знаейки със сигурност едно.
„Слава на всички богове, че издържахме това изпитание.“
Ксан бе спряла да пее, сякаш знаеше, че джунглата ще им позволи да продължат нататък.
— Не е далеч — заяви старицата.
— Кое не е далеч? — попита Никс.
Ксан се обърна и тръгна отново, като подметна през рамо:
— Далаледа.
Райф преглътна тежко, спомняйки си как Пратик бе превел това име.
„Смъртоносните камъни.“
Никс вървеше през тъмната джунгла след другите. Струваше ѝ се, че гората никога няма да свърши, въпреки одевешните уверения на Ксан. Още усещаше танца на косматите крачета по ръцете си. Продължаваше да отърсва от себе си паяци, които вече не бяха там.
Единствената промяна тук бяха учестените проблясъци на мълниите, които озаряваха мрачния облачен слой и потапяха джунглата в тъмноизумрудени багри. Проблясъците не бяха придружени от гръм, само от тишина, която им се струваше още по-тежка.
Тази тежест може би се дължеше на факта, че въздухът се бе сгъстил от влага и свирепа енергия, която оставяше своя вкус върху езика. Миришеше като блатото след гръмотевична буря.
Докато продължаваха да вървят към източника, раменете на Никс се надигаха все по-високо, а главата ѝ потъваше все по-ниско между тях. Аамон също го усещаше. Вече не ръмжеше, сякаш уплашен да не привлече внимание. Целият беше настръхнал, докато пристъпваше дебнешком край нея.
Атмосферата стана толкова заплашителна, че Никс имаше чувството, че някакъв вятър духа срещу нея. Фрел и Райф също се споглеждаха тревожно.
И точно когато не можеше да издържа повече, джунглата внезапно свърши.
Тя спря изненадана, другите също.
Отпред имаше висока стена от натрупани камъни, в която зееше голяма арка. Стената се виждаше само на няколко крачки разстояние. От двете ѝ страни гората бе опряла плътно в нея и пълзящи растения се катереха по камъните, но стената стоеше непоклатима.
Никс позна формата на арката. Беше същата като онази на стълбите долу: две каменни колони, наклонени една към друга и образуващи остър ъгъл на върха. Само че тази тук бе десет пъти по-голяма.
Всички се промъкнаха по-наблизо, кетра’каите със страхопочитание, а Никс и останалите предпазливо. Само Шая продължи напред, куцукайки с пострадалия си крак.
Оттатък входа джунглата свършваше и се бе ширнала равнина от гол камък, черен като скалите зад тях. Нова светкавица озари простора. Яркостта ѝ заслепи Никс и донесе със себе си освежаващия приток на онези странни енергии.
Никс премигна, за да се съвземе, и мина заедно с другите под арката. Високите стени описваха огромен кръг, ограждайки площ с големината на първото ниво на Манастира. Тя си спомни как бе влязла за първи път в училището. Сега се чувстваше по същия начин: объркана и смутена, прекалено дребна, за да влезе в такова плашещо място.