Ксан се обърна към Никс и протегна ръка.
„Имат нужда от още сила.“
Никс знаеше, че трябва да опита. Тръгна към тях със скованите си крака и застана от другата страна на Шая.
Бронзовата жена още пееше заедно с Ксан. Никс се заслуша, затвори очи и закима, за да улови ритъма. Изчака туптенето на сърцето ѝ също да го намери. Остави го да се натрупа в гърдите ѝ, вдиша по-дълбоко, за да го разпали, а после го освободи и го остави да се влее в песента им, подхранвайки всяка нотка със своята собствена, за да надгради тази вълна.
Даже със затворени очи видя как Шая опита отново, вплитайки себе си, миналото си, нуждата си в сияйните бронзови нишки. Те изтъкаха сложна шарка, която опровергаваше всички измерения. Шая отново запрати тази красота срещу вратата.
Никс ахна, когато тя се разпадна отново, като вълна, разбила се в остри скали. Шокирана и смаяна — както от неуспеха, така и от загубата на подобна красота, — тя отстъпи крачка назад.
„Не можем да го направим.“
Ксан се бе опряла изтощена на тоягата си и призна същото.
— Не сме достатъчно силни да отворим това.
Шая остана права, но песента ѝ бавно заглъхна.
Никс поклати глава и промърмори:
— Не е там работата.
— Какво имаш предвид? — попита Фрел.
Никс погледна назад, представяйки си силата на техния хор.
— Въпросът не е, че не сме достатъчно силни. По-скоро не ни допускат.
А после разбра отговора.
Изправи се рязко.
„Ама разбира се…“
Райф забеляза реакцията ѝ.
— Никс?
— Някой е сменил ключалката — промърмори тя.
Спомни си как се беше борила с шлема на сърпозъба, как той ѝ се бе съпротивлявал също толкова упорито както тази врата на Шая. Никс прехвърли вниманието си към гладката мед. Знаеше, че металът на тази врата не е някакъв си груб шлем, а нещо много по-сложно.
Ксан се надигна, опряна на тоягата.
— Какво говориш, дете? Можеш ли да поправиш това?
Никс задиша по-тежко.
„Не и сама.“
Бръкна в един джоб и напипа тънката като хартия ивица бяла кора. Канти ѝ я бе дал, след като погреба Башалия. Беше я обелил от листатия страж над гроба на брат ѝ, свещено дърво, което кетра’каите наричаха Елай Ша или Призрачен дъх. Спомни си указанията на Канти. „Ако искаш да говориш с покойника, прошепваш в кората, после я изгаряш на лагерен огън, така че димът да може да отнесе съобщението ти нависоко“.
Тя нямаше лагерен огън, но се молеше огънят в сърцето ѝ да е достатъчен. За да има надежда да отвори тази врата, трябваше да притегли всичко, което можеше, от времето, прекарано с Башалия, да се съедини с даровете, които той бе оставил у нея. За да го направи, се налагаше да установи по-дълбока връзка с него.
Затвори отново очи и вдигна обелката от кора до устните си. Зашепна от сърце, говореше на онова минало в себе си и се мъчеше да го пробуди.
— Малко братче, чуй ме. Имам нужда от теб. Повече от когато и да било. Моля те, събуди се и добави песента си към моята, за да мога да споделя нужното ми зрение.
Целуна кората и я задържа до устните си, усещаше как връзката им се размърдва. Още бе там, макар че него го нямаше. Стисна очи по-здраво, борейки се да задържи тези ефирни нишки близо до сърцето си. Те бяха толкова крехки и деликатни. Можеше да ги изгуби само като отвори очи. Използва обелката, за да запази връзката си с него. Опипваше с пръсти грапавата ѝ структура, вдъхваше лекия аромат на чай от дървесната кора.
Пое си дъх и запя отново, не в хармония с Шая, а с пискливия глас на млад прилеп, брат, който бе дал живота си за нея, с когото бяха делили майчината любов и мляко, който никога не я бе изоставил.
„Дори и сега.“
Тя скърбеше за него и използва скръбта си като сила. Изля песента му в гласа си, през гърлото си. Пееше спомена за него, за верността му и саможертвата му. Докато го правеше, уникалното му зрение се разтвори в нея.
И той ѝ позволи да го сподели, както винаги.
Тя се взря във вратата със затворени очи. Докато писъците на малкия ѝ брат отекваха във вратата и се връщаха при нея, тя видя медта със съвършена яснота, много по-добре, отколкото бе видяла стоманата на шлема на сърпозъба. Медта вече не бе гладка, а разкъсана от несъвършенства и дефекти. Древността ѝ бе също толкова очевидна като бръчките на старец. И това беше само на повърхността. Песента на Башалия — нейният глас — навлезе по-надълбоко, разкривайки вътрешните размествания, шупли и вени.
Тя разчете призрачната шарка и видя как е била променена.
Вдигна ръка.
Ксан и Шая разбраха. Общият им хор се надигна отново. С новото си зрение Никс видя силата им. Тя наистина бе предостатъчна. Тя гледаше отстрани, докато Шая изграждаше своята шарка, ключа за тази ключалка. Никс видя, че той е бил правилен много отдавна, но вече не е. Разпозна кои нишки не са на място и вече не пасват на тази врата или къде някой възел е усукан малко накриво. Добави собствената си уникална песен, без да губи връзка с Башалия.