Спомни си как бе намерил Шая в съвсем същата поза, сияеща бронзова статуя в златна паяжина. Спомни си за смайването и несравнимия ужас на онзи момент.
Сега всичко си бе отишло, угасено като свещ в тъмното.
Спря и започна да се моли на бронзовата статуя: „Моля те, не си отивай.“
И все пак осъзнаваше егоизма в молбата си. Взираше се в тялото ѝ, върнато отново към бронзовото си съвършенство. Спомни си одевешните си притеснения, когато я гледаше как куцука по медния тунел: „Може би изобщо не трябваше да излизаш от яйцето си. Този свят е прекалено суров дори за жена от метал.“
Може би желанието му се бе сбъднало.
Пренебрегвайки риска, той се качи по рампата и застана в сиянието ѝ. Вдигна ръка и посегна към гърдите ѝ. Опря длан в бронза, който бе топъл като обикновена плът.
Просълзи се от загубата си.
И все пак трябваше да я остави.
„Остани в мир, мила Шая.“
Наведе поглед и свали ръката си — и усети как нечии топли пръсти я хващат.
Взря се в очи, които блестяха в съвършено лазурносиньо; стъклото бе толкова живо, че никой не би казал обратното. Тя сведе глава в знак на благодарност. Вдигна ръка ѝ я сложи на бузата му. Люлчината песен на майка му зазвуча отново в главата му, само че много по-силна отпреди.
Тя го пусна и мина покрай него. Движеше се невъзмутима в своята голота. Другите се приближиха. Шая отиде до една част от стената вляво от пашкула. Махна с ръка и медта изчезна като дим, разкривайки ниша.
Отвътре бликна светлина. Идваше от кристален куб, нашарен с медни жилки, в чиято сърцевина пулсираше златна маса.
Тя го извади много внимателно и го притисна към голия си пъп.
Райф си спомни за мините на Варовиково, за ифлелена Рит, който бе влял своя кръвороден еликсир на същото място. Спомни си как животът на бедното момиче бе преминал в Шая, за да я събуди за суровия свят.
Този път обаче нямаше ужас.
Кристалният куб засия по-ярко… а после потъна в бронзовата ѝ плът и изчезна. Сякаш Шая вкарваше в себе си ново сърце, достатъчно силно да издържи на този свят.
Той хвърли поглед към другите, които изглеждаха не по-малко смаяни.
Шая отиде от другата страна на пашкула и повтори жеста си, отваряйки втора ниша. Оттам не я посрещна сияние. Тя извади отвътре кристален куб върху поставка. Стените му бяха толкова прозрачни, че почти не се виждаше. Тя го вдигна от поставката и се обърна. После тръгна към стъклената маса, където бавно се въртеше трепкащият свят.
Може би нейният свят.
Всички я последваха.
Тя хвана куба с две ръце и в него се вля мека светлина. Шая най-сетне заговори. Това не бе предишният шепот, а по-силен и по-ясен глас. Все пак личеше, че ѝ е трудно.
— Много… е било загубено — каза тя. Хвърли жален поглед към счупеното стъкло по пода. — Аз не съм яла… цяла.
Райф преглътна, спомняйки си какво бе казала Ксан на Пратик. „Шая носи в себе си духа на стар бог, който още не се е успокоил напълно.“ Може би това все още важеше.
— Мога само да се надявам да направя достатъчно. — Гласът ѝ спадна до шепот, но не от слабост, а от объркване и страх. — Ще ви покажа каквото мога… ще споделя малкото, което ми бе оставено от липсващия Пазител.
Погледна назад към пашкула.
Райф също се взря нататък намръщен. „Да не би някой друг да е стоял там и да си е тръгнал?“ Ако бе така, усещаше, че това е станало много отдавна.
Шая отново изгледа тъжно останките в стаята. Райф се зачуди дали щетите тук са нанесени умишлено, или се дължат на някакво земетресение, може би когато в далечното минало Булото се е издигнало.
Фрел се примъкна по-наблизо.
— Шая, какво можеш да ни покажеш?
Тя върна вниманието си към кристалния куб и прокара длан над него. Трепкащият свят пред нея изведнъж изхвърли пламтящо слънце, което се стрелна през стаята и увисна високо във въздуха като ярък фенер. После се отдели и сребриста луна, която закръжи над главите им, обикаляйки въртящия се свят.
На Райф му се замая главата от цялото това зрелище.
— Така се започна… — изрече напевно Шая и махна отново с ръка. — Преди над триста хилядолетия…
Въртенето на глобуса постепенно се забави. Докато това ставаше, земи потъваха, океани кипваха и ветрове разяждаха планините. Мощни земетресения разкъсваха света, издигайки нови брегове и унищожавайки други. Накрая въртенето спря напълно и едната страна остана да пламти под слънцето, а другата тънеше в мрак и сенки.
И все пак времето продължаваше да тече пред очите им. Лед се трупаше от тъмната страна, докато слънцето превръщаше другата в пясък. Между тези две крайности една здрачна ивица опасваше света, червеникава в единия край, сенчеста в другия. Земите в тази ивица блестяха от гори и реки или бяха нашарени с високи планини и вълнообразни зелени хълмове. Сини океани се вихреха около всичко това, опасвайки този нов свят.