Само че той не беше нов.
Никс се приведе по-наблизо, взирайки се ококорено и немигащо в северната част на този здрачен пръстен. Гласът ѝ бе изпълнен с неподправено смайване.
— Това е… Това е нашата Корона.
При това разкритие Никс залитна назад, сякаш разстоянието можеше да опровергае думите ѝ. Отказваше да го повярва, но знаеше, че е вярно.
— Земята някога се е въртяла — ахна тя. Опита се да побере тази мисъл в главата си, но тя ѝ изглеждаше прекалено огромна.
Фрел се обърна към Шая.
— Не разбирам. Какво е спряло въртенето ѝ?
Тя се взираше в замръзналия глобус.
— Не мога да кажа. Много е било загубено…
Никс направи още една крачка назад и под петата ѝ изхрущяха кристали. Тя усети мащабите на знанието, натрошено и унищожено тук. При хрущенето Шая трепна, сякаш за да потвърди това.
После се обърна към Фрел.
— Това не е въпросът, който трябва да зададеш.
— Тогава кой е?
— За да разбереш… — Шая върна вниманието си към трептящия образ на Земята. Прокара ръка над куба в дланта си. — Сега видя миналото. А това е, което ще стане.
Те се вгледаха, но като че ли не ставаше нищо. Земята оставаше неподвижна, с една пламтяща страна и една замръзнала. А после нещо прелетя покрай рамото на Никс, сребърен проблясък. Тя се приведе стреснато, само за да осъзнае, че това е сияещата луна.
Изтръпна. Знаеше какво ще се случи.
Луната заобиколи, минавайки призрачно през Фрел и Райф. Ксан вдигна тоягата си срещу нея, но тя прелетя и през дървото. Кръжеше около трепкащия свят, приближаваше се все повече — отначало бавно, после по-бързо.
Накрая направи една последна обиколка и се заби в него. Ударът разтърси образа над масата. Вълни на разрушение плъзнаха от мястото на сблъсъка, заличавайки всичко по пътя си: земи, океани, лед и пясък. Нищо не бе пощадено. Само след миг развалините на Земята сияеха пред зашеметените им лица.
— Лунопад… — прошепна Никс. — Онова, което зърнах във видението си.
— Пророчеството на яр’врен — промълви Ксан.
Шая огледа стаята.
— Ето това ме събуди. Ние, Спящите, стоим заровени в дълбините на света, докато не се появи нужда от нас. Но ние не сме единствените стражи, оставени тук, докато светът се забавяше. Онези преди нас…
Млъкна и се намръщи, явно търсеше думи да обясни, или може би просто се опитваше да пришие онова, което знаеше, върху дупките от знанието, разбито на пода. Започна отново.
— Онези преди нас, те са вложили дарби в други, посели са ги в кръвта им, създавайки вместилища за спомени. Те са били живи стражи, които са бдели, докато ние спим, и са можели да се променят заедно със света, за разлика от нас. Те са били създадени, за да поддържат една вечна памет, споделена и запазена сред големия им брой.
Никс задиша по-тежко и затвори очи.
„Аз познавам тези стражи.“
Спомни си нападението в блатата, когато съзнанието ѝ се сля с отмъстителната орда, връхлитаща Брайк. Тя бе споделяла очите им, копнежите им — но също така си бе представяла двете огнени очи, отвръщащи на погледа ѝ. В онези моменти долавяше по-великия разум зад този поглед, нещо безвременно и мрачно, студено и непознаваемо. Неговата необятност я бе уплашила.
Отвори очи и видя, че Шая я гледа. На бронзовото ѝ лице блестеше същата тази древност.
Никс разбра, че огненият разум в блатата е равен на това, което лежеше тук. Онези огромни очи — взиращи се от мрака към нея — не бяха просто споделените умове на живеещите в момента прилепи. Бяха всичките им умове, минали и настоящи, спомените на всеки прилеп, живял някога, простираха се надалеч в древното минало — всичко това обединено в една сила.
Шая сякаш прочете на лицето ѝ зараждащото се разбиране и кимна. После хвърли поглед към другите.
— Дарът, който са получили тези живи стражи… ние Спящите също го имаме.
— Говориш за юларната песен — каза Ксан. — Това е и наша дарба.
Шая се усмихна тъжно.
— По погрешка.
Никс трепна, но Ксан изглеждаше втрещена, наранена.
— Не искам да кажа нищо лошо с тези думи — утеши я Шая. — Тази дарба е преминала у вас много отдавна. Може би с помощта на някаква болест, може би чрез смесица от отрова и кръв. Но веднъж попаднало там, семето е намерило плодородна почва, и тъй като е носело полза, която си струва да се предаде на поколенията, е пуснало дълбоки корени у един благословен народ.