Ръцете стигнаха до лицето ѝ и откриха, че там има превръзка, омотана върху очите ѝ, около главата ѝ. Опипа ръбовете. Някой се опита да ѝ дръпне ръцете.
— Остави я, дете — предупреди я училищният лечител.
Никс нямаше сили да се съпротивлява. Не че изобщо се опита. Мракът вече бе започнал да разяжда ръба на яркото петно. Тя приветства завръщането му, нещо познато сред целия този хаос. Остави ръцете си да паднат на леглото. Изведнъж се почувства толкова уморена, някакъв каменен ступор тегнеше над костите ѝ.
— Не — сопна се рязко Гайл. — Вдигни ѝ главата. Бързо.
Никс усети нечия ръка да я подхваща за тила и да вдига главата ѝ от възглавницата. Пръсти се заеха да размотават превръзката около очите ѝ. Макар да го правеха нежно, главата ѝ се люшкаше при всяко движение. Зави ѝ се свят. Мракът се сви още повече около яркото петно в центъра.
— Нали казахте да оставим очите ѝ превързани — промърмори лечител Йорик. — За да ѝ е по-лесно.
— Предпазливост, родена от надежда — каза Гайл. — Но сега такава предпазливост носи прекалено голям риск. Тя дори в момента потъва бавно обратно в небитието. Трябва да направим каквото можем, за да попречим на това.
С едно последно дръпване превръзката падна от лицето ѝ. Крайчецът ѝ забърса бузата на Никс. Тя намери сили да повдигне едната си ръка по-високо, за да се предпази от ослепителната светлина. Стисна очи още по-силно. Въпреки това сиянието пронизваше черепа ѝ, изтласкваше мрака, изпепеляваше го.
Нечии пръсти я хванаха за брадичката и една мокра кърпа, миришеща на омайниче, размекна гуреливите корички, слепили клепачите ѝ.
— Не се съпротивлявай, дете — каза Гайл. — Отвори очи.
Никс се опита да си дръпне главата, но пръстите върху брадичката ѝ се стегнаха.
— Прави каквото ти казвам — настоя игуменката с тон, който подчертаваше високото ѝ положение в Манастира. — Или ще бъдеш загубена навеки.
На Никс ѝ се искаше да се възпротиви, но баща ѝ я бе научил винаги да уважава по-възрастните. Тя открехна клепачите си и ахна от болка. Светлината — също толкова заслепяваща като мрака, който бе познавала цял живот — я парна като коприва.
Горещите ѝ сълзи рукнаха и отмиха още турели и мръсотия от очите ѝ. Освен това смекчиха режещата светлина до воднисто сияние. В мъглата плуваха форми, подобни на сенките в ярък летен ден. Само че с всяко болезнено мигване те ставаха по-ясни; цветове, които само си бе представяла, разцъфтяха в пълното си великолепие.
Сърцето ѝ запърха в гърдите като паникьосана свиркоопашка в клетка. Тя издрапа назад в леглото — по-далеч от невъзможните две лица, които я гледаха.
Лечител Йорик бе присвил очи срещу нея, лицето му бе сбръчкано като блатна слива, оставена прекалено дълго на слънце. Взорът ѝ проследи всяка негова черта. Тъй като по-рано зрението ѝ бе замъглено, всички цветове — малкото, които можеше да види дори в най-светлия ден — винаги бяха приглушени и смътни.
„Но сега…“
Тя се взираше, хипнотизирана от блестящо синия цвят на очите му, много по-ярък от всяко ясно небе, което бе виждала някога.
Когато лечителят се обърна към игуменката, плешивото му теме отрази слънчевата светлина, нахлуваща през единствения прозорец в стаята.
— Изглежда, бяхте права, игуменко Гайл — каза той.
Вниманието на Гайл бе все така съсредоточено върху Никс.
— Можеш да ни виждаш. Нали, дете?
Онемяла, Никс просто зяпаше. Игуменката бе с много по-тъмна кожа, отколкото си бе представяла. Знаеше, че тя е родена на юг, в земите на Клаш. Косата ѝ обаче бе бяла като тебешир и вързана на множество плитки на темето ѝ. Очите ѝ бяха много по-зелени от всяко огряно от слънцето езеро.
Игуменката сигурно бе забелязала смайването на Никс. Усмивка заигра в ъгълчетата на устните ѝ. Облекчение смекчи очите ѝ. Макар че, честно казано, Никс не можеше да е сигурна в нищо от това. След като никога не бе виждала тънките нюанси на израженията, нямаше как да знае дали ги тълкува вярно.
Въпреки това тя най-после отговори на въпроса на игуменката с кимване.
„Мога да виждам.“
Макар че трябваше да се радва на такова невъзможно нещо, в момента изпитваше само ужас. Някъде в мрака, който бе оставила зад гърба си, още можеше да чуе писъците, надигащи се от онези сенки.
Игуменката сякаш долови вътрешния ѝ ужас, защото усмивката ѝ помръкна. Тя потупа Никс по ръката.