— Оттук нататък вече би трябвало да се поправиш. Мисля, че най-после намери пътя си за излизане от небитието на отровата.
Вечно покорна и без да иска да изглежда неблагодарна, Никс кимна отново.
Но това не отговаряше на чувствата ѝ.
Макар че по някакво чудо можеше да вижда, се чувстваше по-загубена от всякога.
На другия ден Никс сърбаше рядка овесена каша, хванала купичката между дланите си. Още бе слаба и трябваше да използва и двете си ръце, за да я държи стабилно.
Баща ѝ седеше на столче до леглото ѝ, подпрял брадичка на бастуна си. Гледаше я с окуражителна усмивка, но очите му оставаха присвити, а челото — смръщено.
— Това е бульон от кокоши кости със смлян овес. — Той хвърли поглед към вратата, после се приведе към нея. — И няколко капки вино. Би трябвало бързо да те вдигне на крака, знам аз.
В последните му думи прозвуча надежда.
— Сигурна съм, че ще ме вдигне. — За да го окуражи, тя отпи нова голяма глътка, преди да се обърне и да остави купичката на близката маса.
Докато се изправяше, огледа малката стая в лечебницата, покритите ѝ с лишеи каменни стени, високия тесен прозорец и таванските греди, окичени със сушащи се билки. Дълго пламъче танцуваше бледо на върха на потъмняла газена лампа. Никс още се чувстваше зашеметена от самата гледка и детайлите в стаята: трепкащите нишки на паяжината в ъгъла, прашинките, носещи се в слънчевите лъчи, шарките на дървото по мертеците. Всичко това бе прекалено много. Как можеше човек да се справя с толкова много неща накуп? Всичко това беше главозамайващо… и някак погрешно.
Затова се обърна и вместо това се съсредоточи върху очите на баща си. Опита се да успокои тревогата, блестяща в тях.
— Тук се грижат добре за мен. Изредиха се почти всички училищни лекари, алхимици и йеромонаси.
Всъщност почти не я оставяха да спи.
„Може би се страхуват, че няма да се събудя пак, и не смеят да изпуснат тази възможност.“
Даже не бяха пускали баща ѝ да я види до тази сутрин. След като бе получил разрешение, той не бе губил нито миг. Още при първата камбана за деня докуцука на четвъртото ниво — където се намираше лечебницата на манастира — придружен от единия брат на Никс. Бастан носеше огромно гърне с овесена каша, сложено в кофа с жар, за да го държат топло.
Брат ѝ вече се бе върнал вкъщи, за да помага на по-големия им брат в грижите за добитъка. Явно дори това, че някой се е върнал от мъртвите, не забавяше темпото в оживения търговски пункт. Все пак, преди да си тръгне, Бастан я бе прегърнал с месестите си ръце, хвана бузите ѝ в длани и се взря настойчиво в очите ѝ.
— Недей да ни плашиш повече така — предупреди я. — Следващия път, като решиш да се боричкаш с мирски прилеп, повикай първо братята си.
Тя му обеща да го направи, като се опитваше да се усмихне, но напомнянето му за атаката бе разпалило ужаса в нея. Поне постоянното внимание на върволицата лекари, точеща се през малката ѝ стая, я разсейваше. Те я мушкаха и щипеха навсякъде, като често я караха да се изчервява. Оглеждаха дълго заздравелите дупчици на шията ѝ, измерваха коричките, човъркаха краищата им и взимаха парченца. Двама — прегърбени от старост — бяха сложили пиявици на китките и глезените ѝ, а после бяха изхвръкнали развълнувано навън с подутите от кръв черни чудовища.
Игуменка Гайл понякога идваше с другите, но отклоняваше всеки опит на Никс да получи отговори, да запълни дупките от онзи ужасен ден. Все пак Никс знаеше, че вестта е плъзнала из манастира. От време на време лица се появяваха на високия прозорец на стаята ѝ, за което бе нужно да се покатериш на перваза, та да надникнеш поне за миг към чудото вътре.
Тя знаеше и причината за цялото това внимание — както в стаята, така и извън нея.
„Никой никога не е оцелял от отровата на мирски прилеп.“
Това бе загадка, която алхимиците се мъчеха да разгадаят, и чудо, което йеромонасите искаха да припишат на правилния бог. За да се разсейва, бе подслушвала разговорите на хората, които идваха при нея. Слушаше предположенията и удивленията им. Те разговаряха, сякаш нея изобщо я нямаше.
„Не може да е била отровена наистина. Бас държа, че е било в най-добрия случай съвсем леко отравяне.“
„Или по-вероятно е някакъв номер, някаква престорена немощ.“
„Или може би Дъщерята се усмихва мрачно на детето.“
„Или може да е била ярката благословия на Сина. Чух как в дълбокия си сън тя извика към луната и…“
Последният разговор бе прекъснат от пристигането на игуменката Гайл, която отпрати двамата монаси с раздразнено въртене на очи и сурово мръщене към Никс — сякаш тя бе направила нещо нередно.