Но оцеляването на Никс не бе единственото чудо, скрито в тази стая.
Тя предпазливо разтърка очите си — клепачите ѝ бяха подути от постоянното внимание към възвърнатото ѝ зрение. Всеки път, когато ги притвореше, някой ги отваряше.
Никс обръщаше особено внимание на всеки опит да бъде обяснено това конкретно чудо — чудо, което наистина я объркваше. Сякаш бе излязла от най-тъмната пещера в най-яркия ден. Макар че би трябвало да е благодарна, част от нея все още искаше да се върне в уюта и познатата обстановка на пещерата. Даже при първия ѝ опит да ходи тази сутрин, крепена от ръката на игуменката, тя имаше чувството, че е бебе, току-що появило се на този свят. Искаше ѝ се да припише всичко на слабостта от дългото лежане, но знаеше, че несигурността ѝ отчасти се дължи на приспособяването ѝ към зрението. След толкова много години населената ѝ със сенки слепота бе проникнала дълбоко в духа ѝ, в костите ѝ, в начина, по който се бе движила. Сега умът ѝ се мъчеше да съчетае онова, което е била в миналото, с новата ѝ зряща личност.
Гайл сякаш интуитивно я разбираше.
— Ще намериш своето равновесие — беше ѝ обещала тя.
Погледна бастунчето в ъгъла — брястовата пръчка, която бе забравила в астроника преди цял един живот. Още имаше нужда от него, въпреки че зрението ѝ чудодейно се бе появило.
Въздъхна и закри очите си с длан.
Все още чувстваше тъмнината като свой дом.
— Уф, май се заседях прекалено дълго — рече баща ѝ. — Гледам те, че си търкаш очите. Сигурно си уморена. Ще те оставя да си почиваш.
Тя свали ръката си с усмивка на устните и болка в сърцето.
— Никога, татко. Никога не можеш да се заседиш прекалено дълго.
Взря се в мъжа, който я бе спасил от блатата, беше я приел в дома си и я беше дарил с цялата си обич. Само за един ден новопридобитото ѝ зрение бе разкрило детайли от света около нея, едновременно дребни и дълбоки, но тук не ѝ бе дало нищо ново.
Лицето на баща ѝ беше същото, каквото го беше познавала винаги. През годините бе проследила всяка негова линия, всяка грапавина и белег от миналото. Пръстите ѝ бяха минавали през косата му, докато оредяваше. Дланите ѝ бяха усещали черепа под кожата. Нещо повече, досега тя вече познаваше всяка негова усмивка и мръщене като своите собствени. Даже очите му бяха със същия цвят, който си бе представяла винаги: мътнозелени, като тинестото дъно на блестящо езеро.
Нямаше нужда от зрение, за да познае този човек.
В този момент осъзна колко е грешала преди миг. Взря се в мъжа, който отразяваше цялата ѝ любов.
„Това е най-истинският ми дом.“
Баща ѝ се размърда, явно се канеше да става.
— Трябва да вървя.
Откъм вратата долетя възражение.
— Може би не още, търговец Поулдър.
Погледите и на двамата се извъртяха натам. Влезе игуменка Гайл, повела лечителя Йорик.
— Бих искала да ви попитам за деня, когато сте намерили Никс като бебе, изоставена в блатата. — Гайл даде знак на бащата на Никс да седне на стола. — Това може да се окаже полезно, за да разберем какво е станало. И дори как да се грижим за нея оттук нататък.
Баща ѝ смъкна шапката си и закима усърдно. Едната му ръка приглади оцапаната му жилетка, сякаш се срамуваше, че го виждат с такава занемарена дреха.
— Разбира се, госпожо игуменко. Ще направя всичко, за да помогна и на вас, и на момичето.
Раздразнение обхвана Никс при смиреното държане на баща ѝ. Нямаше причина той да се кланя, дори да пълзи пред някой от Манастира.
Гайл седна на края на леглото с уморена въздишка. Кимна на бащата на Никс, с когото вече бяха лице в лице.
— Благодаря, търговец Поулдър.
Раменете на баща ѝ се отпуснаха. Никс осъзна, че никога не е виждала игуменката в друга поза, освен на горда властност. Сега държането ѝ бе по-топло, по-скоро подканващо, отколкото заповедно.
Лечителят Йорик дойде при тях, но остана прав, скръстил ръце на мършавите си гърди.
— Какво искате да знаете? — попита баща ѝ.
— Доколкото разбирам, Никс е била бебе на шест месеца, когато сте я намерили.
— Точно така. — Баща ѝ се усмихна и се отпусна, щастлив да разкаже историята, която с радост споделяше с всеки, пожелал да я чуе. Описа отново как бе чул плача на Никс в блатото. — Разбира се, старият Мърморко я чу пръв. Подкара влека кажи-речи право към нея.
— И не видяхте наоколо никой друг? — попита Гайл. — Никаква следа кой я е оставил?