Баща ѝ поклати глава.
— Нито стъпка, нито дори прекършена тръстика. Сякаш бе паднала право от небето върху плаващо легло от блатни плевели.
Гайл хвърли поглед към Йорик, който ѝ кимна, без да каже нищо, и после попита:
— И малката Никс е била сляпа още тогава?
Усмивката на баща ѝ помръкна.
— Така беше. Бедното дете. Очите ѝ бяха забулени и посинели. Не ясни като шлифовани кристали, както са сега. Може би затова са изоставили бебето в блатото. Дълбоко в мочурищата и без това е трудно да свържеш двата края. Но загубата за тях беше печалба за мен.
Никс отново се зачуди кои ли са били истинските ѝ родители. Старата горчивина в нея се усили. Тя не прощаваше толкова лесно като баща си. Прочисти гърло, обзета от желание да отклони разговора от тази деликатна тема, и попита:
— Какво общо имат тези неща с онова, което ми се случи?
Всички погледи се обърнаха към нея. Отговори ѝ игуменката:
— С лечител Йорик смятаме, че не си била родена сляпа.
При тези думи Никс трепна.
— Не помня някога да…
— Може да не го помниш — каза Йорик. — Но явно винаги си притежавала способността да виждаш. Синкавата ципа върху очите ти е скривала света от теб.
— А сега я няма — обади се баща ѝ. — Чудо. Истинска благословия от Майката.
Вниманието на Никс остана съсредоточено върху игуменката.
— Какво мислите, че ми се е случило, за да ме ослепи преди толкова много години?
Гайл премести поглед към Йорик, после обратно.
— Смятаме, че нещо в блатата те е омърсило. Отрова може би. Или облак развален въздух.
Баща ѝ кимна.
— Там има всякакви гадости.
Йорик пристъпи към нея и заговори с изпълнен с интерес глас:
— Или пък може да е реакция на нещо, с което си се сблъскала. Чел съм трактати как прахът в древни стаи може да предизвика слузест катар. Това често се приписва на духове или на присъствието на пленени демони. Но други смятат, че може да има родство с подобно заболяване, което поразява мнозина напролет заради изхвърлянето на цветния прашец при цъфтежа — онова, което в Южен Клаш наричат Розова треска.
Обърканата физиономия на баща ѝ приличаше на нейната.
— Но какво общо има това със слепотата на Никс?
— Обикновено, ако не се окажат смъртоносни, подобни реакции затихват от само себе си — отвърна Йорик. — Но понякога могат да оставят дълготрайни увреждания. — Посочи с тънкия си пръст лицето на Никс. — Като например слепота.
— Но защо сега съм излекувана? — попита Никс.
Игуменката се обърна към нея.
— Смятаме, че при борбата си с отровата тялото ти се е отървало и от тази стара зараза.
— Ако е така, това ни кара да се чудим — добави Йорик — дали настоящето не би могло да ни разкрие миналото.
Тя смръщи вежди.
— Какво имате предвид?
Гайл я потупа по крака през одеялото.
— Както може би подозираш, аз нямам много вяра на блатни вещици, които четат бъдещето в хвърлени кости. Вместо това търся принципи, които се крият пред очите ни. Ако отровата на мирския прилеп те е излекувала, това може би означава, че онова, което те е поразило като бебе, също е свързано някак си с този обитател на блатата.
— Друг прилеп? — Никс се намръщи. Искаше ѝ се да отхвърли подобно твърдение, но си спомни за безграничния ужас, който я обземаше — много по-силен от този на съучениците ѝ — когато над главите им се раздадеше крясък на такова създание.
„Възможно ли е да е вярно?“
Гайл явно се чудеше същото.
— Имаш ли някакъв спомен за подобна среща? Ако тогава си разполагала със зрение, може да си видяла подобно създание.
Никс сведе поглед. Представи си как баща ѝ я е намерил като бебе и си спомни думите му отпреди малко: „Сякаш бе паднала право от небето“. Затвори очи и си се представи как лежи по гръб върху плетеница от блатни растения и се взира нагоре към покритите с мъх клони. Отново бе сляпа, изоставена, ядосана, уплашена, ревяща и оглеждаше небето през замъглените си очи. Едно по-ярко петно бележеше слънцето — после някаква тъмна сърповидна сянка проряза сиянието и изчезна в сенките.
Тя се вцепени.
Гайл забеляза това.
— Какво има?
Никс отвори очи и поклати глава. Не знаеше дали това, което е видяла, е истински спомен или фантазия, предизвикана от догадките на игуменката.
— Нищо — успя да промърмори.
Гайл продължи да я гледа, очите ѝ бяха остри като зъби.
Никс отклони поглед. Не знаеше какво да мисли за този откъслечен спомен — ако наистина беше спомен. Но също така не можеше и да го отхвърли, особено като се имаше предвид чувството, което го съпътстваше. Когато си се бе представила като бебе, не бе изпитала ни най-малък ужас при вида на сърповидната сянка, минала през слънцето. Но пък в най-тъмните кътчета на сърцето си знаеше какво е почувствала в онзи момент.