„А, да…“
Смътно си спомняше изрисувана дървена табела, на която имаше брониран рицар с вдигнат към устните му меч. „Островърхият меч“. Отдавна някой грубо бе преправил меча на стърчащ мъжки член. Никой не си бе направил труда да му върне предишния вид. Развеселен от такова художествено майсторство, той не можеше да остави кръчмата непосетена. Ако си спомняше добре, това бе третото подобно заведение, което бе удостоил с височайшото си присъствие. Не че бе съобщил истинското си име. Както обикновено, бе дошъл облечен в груба шаячна дреха и просто наметало, което да скрие, че е принц.
Седна, установи, че това е лоша идея, но не се отказа. Спусна босите си крака на пода, като се чудеше къде ли са се дянали панталоните му. Почеса се по чатала, опитвайки се да изчопли няколко хапещи го въшки. Но това бе безнадеждна битка. Само една баня с луголист и много пара щеше да спечели тази война.
Със стон се изправи и бутна един кепенец над тоалетната, за да пусне вътре свеж въздух. Ярката светлина режеше очите му, но той я изтърпя като заслужено наказание. Вече беше горещо. Небето бе синьо, с няколко пръста пламтящи розови облачета на изток. А пък на запад, напротив, ниско над хоризонта се бяха струпали тъмни буреносни облаци. Вятърът ги бе довял откъм морето и сега те се събираха над житните поля оттатък река Талак и пълзяха неотклонно към града.
Представи си двете небесни реки, които се опитваше да му опише алхимик Фрел. Ученият твърдеше, че по небето тече гореща река и носи огнена жар от опалената от слънцето страна на Земята към ледената ѝ страна — а после се връща като по-студен поток, който минава по-ниско над земите и моретата в обратната посока, от запад на изток. Говореше се, че тези две реки — вечно течащи в различни посоки — са благословили земите на Короната с годен за живеене климат. Йеромонасите вярваха, че това се дължи на боговете близнаци, огнения Хадис и ледения великан Мадис, които духат тези реки по небето, докато Фрел и неговият орден настояваха, че се дължи на някакви естествени мехове от огън и лед. Споровете продължаваха през делящата ги линия на деветото ниво на Калето.
Канти въздъхна. Изобщо не му пукаше каква е истината — макар че би трябвало. Той самият щеше да се качи на деветото ниво след по-малко от две седмици. Не че бе заслужил такава висока позиция. Но беше кралският син. Съветът на осемте трудно би могъл да му откаже Възхождане.
А дотогава възнамеряваше да използва остатъка от лятната ваканция, за да се радва на свободата си. Разбира се, Канти изобщо не се нуждаеше от оправдание за подобно гуляйджийство. Всички вече отдавна знаеха репутацията му. Канти си бе спечелил множество прякори, на които хората често се кискаха около някой ожулен кръчмарски тезгях, докато той седеше маскиран и приведен над халбата си: Принца пияндурник, Мухльото, Тъмното нищожество. Но най-подходящият от всички бе просто Принцът в шкафа. Той бе принц, чиято единствена задача в живота бе да служи за резерва, ако по-големият му брат близнак умре. Съдбата му бе да стои прибран на рафта, за в случай че някога потрябва.
Обърна се да си потърси панталоните. Намери ги смачкани в единия ъгъл и бързо ги обу. Не се срамуваше от тези прякори, защото си ги бе заслужил. Всъщност беше го направил умишлено. Като по-малкия от двамата сина на краля, никога нямаше да седи на трона. Затова играеше ролята си добре. Колкото повече се унижаваше, толкова повече караше брат си да блесне.
„Това е най-малкото, което мога да направя за теб, драги ми братко Микен.“
Намръщи се, докато довършваше обличането си, и заподскача на един крак, нахлузвайки ботуша на другия. „Може би не биваше да се туткам толкова в корема на майка ни.“ Вместо това Микен си бе пробил път навън пръв и си бе осигурил високото местенце с първия си рев. Орисан да се възкачи на трона, брат му винаги се бе радвал на обич и обожание. На седемгодишна възраст бе пратен в Легиона на територията на замъка. През последните осем години го бяха обучавали на всякакви стратегии и оръжия, подготвяйки го за ролята на бъдещ крал на Азантия.
От друга страна, Канти бе изкъшкан от Върховръх и пратен да учи в Калето. Това не бе нещо неочаквано. В кралските родове на Азантия имаше немалко случаи на родени близнаци, понякога с еднакви ликове, друг път с различни. Микен изглеждаше като изваян от бял варовик, наследил външността на баща си, включително русите къдрици и морскосините очи. Момичетата — а и много жени — примираха по него, когато минаваше, особено защото годините в Легиона бяха покрили тялото му със здрави мускули. Не че нещо от това отиваше на вятъра. В много нощи Микен практикуваше различен вид фехтовка в харема с робини на Върховръх.