Нищо не можеше да е по-далеч от живота на Канти. Като втори син на него му бе забранено да докосва меч. В добавка беше почти девствен, с изключение на един припрян смущаващ нервен опит. Нещата не се подобряваха никак от това, че в Калето такива наслади бяха забранени — а и Канти определено не разпалваше женските желания толкова успешно като по-големия си брат близнак.
Докато Микен бе целият светлина и напереност, Канти се бе метнал на покойната им майка. Кожата му бе тъмна като абанос, косата му черна като въглен, очите буреносно сиви. Държанието му също бе по-кротко, като нейното. Определено предпочиташе собствената си компания.
Ето защо, след като му бе забранено да използва меч, той се зае да овладее ловния лък. Баща му даже бе окуражил тези му стремежи. През многото векове, откакто управляваше неговият род, кралство Халенди бе установило властта си от единия до другия край на северната Корона. Разширението на земите им се извършваше не толкова с мечове и бойни кораби, колкото с рала, брадви и сърпове. Опитомяването на пущинака бе също толкова важно за подсигуряване на територията им като укрепването на стените или строежа на замъци. Природата бе не по-малък враг за побеждавано от всяка чужда армия.
Затова, когато намереше свободно време, Канти се отправяше към нашарените с горички хълмове на Широзем, за да ловува и да усъвършенства уменията си — както точния си прицел, така и следотърсаческите си способности. Мечтаеше си някой ден да изкачи скалите на Земелом, за да стигне до мъгливите гори на Облачен предел, а може би дори и до обраслите в джунгли планини на Булото на Далаледа, където малцина дръзваха да стъпят и още по-малко се връщаха.
„Но това вероятно никога няма да стане.“
Всъщност напоследък му бе все по-трудно да се измъква за такива похождения, особено с изкачването му по нивата на Калето. Ученето поглъщаше по-голямата част от времето му. Това бе причината да намрази училището — защото го държеше затворен в Азантия. Като компенсация си бе измислил ново развлечение. Беше научил, че може да намери бягство от действителността на дъното на халбата.
Ето как се бе озовал тук, налазен от въшки и с пръскаща се глава.
След като се облече, наметна на раменете си протрит пътнически плащ и скри главата си под заострената му качулка. Излезе през вратата, спусна се по скърцащото стълбище с няколко хлабави стъпала и се озова в общата стая на хана. Шепа рибари бяха заели най-близката до кухнята маса, за да са сигурни, че ще получат най-топлото ядене.
Ханджията бършеше дъбовия тезгях с мазен парцал.
— Искаш ли нещо за хапване? — извика той на Канти. — Имам овесена каша с варено волско копито и овесени питки.
Канти изстена.
— Колкото и съблазнително да звучи, май ще откажа. — Свали кесията от колана си, извади сребърен полуорел и го подхвърли на ханджията. Монетата подскочи веднъж и падна близо до мъжа, който я забърса с парцала си. — За нощувката, с моите благодарности.
— Това е предостатъчно, момко. Даже е много — каза ханджията с рядка честност.
— А. — Канти сложи ръка на корема си. — Само че още не си видял в какво състояние е стаята, която ми даде.
Това му спечели няколко разбиращи кискания откъм масата на рибарите.
— По-добре къркай, докато можеш, момко — извика един от тях, който глозгаше волско копито. Изглеждаше, че по-голяма част от кашата отива в брадата му, отколкото в гърлото. — Наближава пищното празненство на лордчето и Върховръх ще ни остави на сухо тук, на Дъното.
Друг кимна мъдро.
— Почакай и ще видиш. Ще откарат най-хубавите ни бурета с пиячка горе в замъка.
— А на нас ще оставят само рядка водица и утайка — съгласи се трети.
Здравенякът с оцапаната брада изплю кости от волското копито на масата.
— Разбира се, ти знаеш кой от тяхната пасмина пие най-много. — И сръчка с лакът съседа си. — Мухльото!
Избухна смях.
— Това нищожество едва ли е особено щастливо — съгласи се друг.
— Със сигурност — призна кисело Канти.
— Не и след като оня хубавец брат му е с една крачка по-близо до трона. — Овесената брада смушка с лакът и другия си съсед. — Особено ако онази каркасийка наистина топли пудинг в печката си.
Последва още смях.
Канти махна неохотно с ръка, остави ги да се веселят и излезе от хана. Направи гримаса към слънцето, проклинайки наум Небесния отец. На запад изтътна гръмотевица, сякаш му се караше за богохулството.