Той се намръщи срещу ярките знамена на двата рода. С всяко плющене на плата те оповестяваха, че дните на Канти като Принц в шкафа наближават своя край.
Преди седмица брат му бе направил изненадващото съобщение за годежа си с лейди Миела от благородния дом Каркаса. Трябваше да се венчаят след осем дни. Смяташе се, че датата е избрана, за да съвпадне с рождения ден на Микен, който щеше да навърши седемнайсет. Макар че хората — като например онези в кръчмата — скришом се питаха дали няма друго обяснение за толкова прибързана венчавка, а именно че лейди Миела вече носи дете. Разбира се, ако някой изречеше такова нещо открито, рискуваше да му отрежат езика.
Но така или иначе, изглежда, походът на Микен към трона — и то може би с нов наследник на път — бе осигурен. От сега нататък ролята на Канти в живота беше в най-добрия случай да съветва краля. Ето защо го бяха пратили в Калето, за да се изучи както трябва за бъдещото си положение на съветник. И той трябваше да е благодарен за тази възможност. От часовете по история в училище знаеше, че много кралски близнаци не са имали това щастие. Често родените в шкафове принцове се оказвали бутнати от рафта, с нож в тялото като прощален дар, за да не възникнат съмнения в наследствеността, които биха могли да предизвикат бъдещи бунтове.
Макар че, изглежда, никой не приписваше такива амбиции на Канти.
„Толкова по-добре.“
Той сви от Сребърна улица и се насочи на юг, където в един висок хълм бе издълбано и оформено древното училище Калето. Деветте му нива се издигаха до висините на стените на Върховръх, като деветото надничаше над тях. Две клади горяха на върха на училището, изпускайки непрестанно дим от тамян и алхимии, и го подканваха да се върне в изгнаническия си дом.
Примирен с ролята си, той продължи към училището. Влезе забързано през портата и започна дългото си изкачване към осмото ниво. Имаше квартира на това ниво — или поне щеше да има през следващите дванайсет дни, а после щеше да се изкачи на деветото и последно ниво.
„Ами след това какво?“
Поклати глава и реши да остави тези въпроси за някой друг ден — когато се надяваше да не усеща черепа си, сякаш ще се пръсне по шевовете.
Докато стигне до осмото ниво, бе изкарал с потта си голяма част от пиянството. Даже киселеещият му стомах къркореше гладно. Замисли се дали да не подмине жилището си и да отиде в столовата, за да види дали не може да докопа някаква студена храна, но размисли, като си спомни в какво състояние бе оставил стаята си в хана.
„По-добре да не рискувам да оцапам още едно легло.“
Скри се от слънцето, като потъна в общежитието на осмокласниците. Неговите покои бяха направо огромни в сравнение с аскетичните килии на съучениците му. Прозорецът на спалнята му гледаше към Върховръх, сякаш за да го дразни в неговото изгнание. Още когато се бе изкачил на това ниво, беше затворил кепенците на прозореца и не ги бе отварял оттогава.
Най-сетне стигна до вратата и видя запечатан свитък, забоден на касата.
Въздъхна. Каква ли неприятност го чакаше пък сега? Взе свитъка и по навик се увери, че кървавочервеният восъчен печат е непокътнат. На светлината на факлите в коридора позна емблемата — книга, окована във вериги — която намекваше за забраненото знание, заключено в древния том.
Емблемата на Калето.
Напрегнатият възел между плешките му се отпусна. „По-добре това, отколкото тъмна корона на фона на златно слънце.“ Всякаква вест от Върховръх неминуемо щеше да е лоша.
Счупи печата и разви свитъка. Позна отработения почерк на алхимик Фрел. Той бе негов учител и наставник още откакто бе дошъл в Калето. За изтъкнат учен като него това сигурно беше досадна и в повечето случаи — безплодна задача. Въпреки това Фрел упорстваше, проявявайки безкраен запас от търпение.
„Или може би жалост.“
Поднесе свитъка до една факла и прочете написаното.
Принц Канти ри Масиф,
Има един важен въпрос, който бих искал да обсъдим насаме. Ако бъдете така любезен да дойдете в личния ми схолариум при първа възможност. Въпросът е спешен и изисква подобаваща дискретност. Уви, смятам, че за разрешаването му ще е нужен човек с вашето положение и благоразумие.
Канти изстена. Беше си представял отпускащата баня с луголист, за която мечтаеше по време на дългото си изкачване дотук. Сега бе принуден да я отложи. Макар че бележката бе деликатно формулирана като покана, не му бе трудно да разпознае скритата в нея заповед. Като член на Съвета на осемте на тяхното училище, Фрел не можеше да бъде пренебрегван. Още по-зле, призовката бе пратена вчера — дълго след като Канти бе поел по бавния си път надолу към въшливото легло в Дъното.