— Заради думите на един гадател, когото цени много високо. Не кой да е, а такъв, който опасва веждите си с черно и носи сива роба.
Очите на Фрел се разшириха.
— Някой от Изповедниците.
— Само че този свят човек целува символа на рогатата змия и според баща ми общува директно с тъмния бог Дрейк.
— Ифлелен, значи… — Фрел изглеждаше ужасен и сякаш му се искаше да се изплюе.
— Та тогава Изповедникът засъска в ушите на баща ми, предупреди го, че детето, носено от робинята — било то копеле на краля или на рицаря — ще предизвика края на света. Като чу това, баща ми подгони Грейлин човек, когото дълго бе смятал за един от най-верните си рицари и чието приятелство бе ценил високо. Всичко това, за да убие едно клето дете, над което е паднала сянката на зловеща поличба.
От присвиването на очите на Фрел Канти усети, че той го е разбрал. Въпреки това продължи, още по-упорито:
— А ти искаш да коленичиш пред баща ми и да разпалиш отново онзи стар страх. Мислиш ли, че той ще приветства такъв съвет в навечерието на една война?
— Не смятам да му поднасям поличби, разчетени в хвърлени кости или вътрешностите на жертвени животни, а истински алхимии, които не могат да бъдат отречени.
Туптенето в главата на Канти бе започнало отново. Той потърка слепоочията си в опит да го прогони.
— Не вярвам на пророчествата на гадателите повече от теб. Мисля, че онзи проклет Изповедник просто е пошепнал на баща ми онова, което той е искал да чуе, за да оправдае премахването на едно възможно копеле. Или може би поличбата му е служила на самия него и я е казал, за да забие кол в сърцето на един обичан рицар, в когото кралят се е вслушвал, и по този начин да се отърве от съперник. Но оттогава баща ми се поддава все повече на такива шепоти, особено от страна на въпросния Изповедник.
Канти се втренчи сурово във Фрел.
— Твоят глас няма да бъде чут сред тези шепоти. А и дори да ти повярват, думите ти ще бъдат обърнати срещу теб. Знам, че ще стане така. И какво ще спечелиш? Сам признаваш, че не разполагаш с решение, не знаеш как да спреш гибелта, която искаш да прехвърлиш на плещите на баща ми.
Фрел кимна бавно.
— Убеди ме.
Канти би трябвало да се чувства облекчен, но забеляза растящата решимост в очите на учителя си.
— За да убедя наистина краля — рече Фрел, — ще извърша още по-голямо богохулство.
— Не, не исках да кажа…
Фрел го потупа по ръката.
— Няма смисъл да влизам в битка с полуизваден меч. — Сви рамене. — Могат да ме убият само веднъж, нали?
Канти изстена.
— Какво смяташ да правиш?
— Преди малко беше прав. Не мога просто да поставя проблем на краля, трябва да му предложа и решение. — Обърна се и огледа разпилените по масата пергаменти. — За да стигна до такова, трябва да задълбая в причината за всичко. И подозирам, че знам откъде да започна.
— Откъде?
— Има един забранен текст, за който се твърди, че бил написан от самата Лираста. Той засягал връзката между луната и Земята, между Сина и Дъщерята и тяхната Земна майка. В него се говорело за онези невидими сили, които свързват всичко в общ танц. Но казват също, че този том се занимавал и с най-голямото богохулство от всички.
— Което е?
— Че много отдавна, още преди да бъдат написани историите ни, според Лираста, Земната майка не била постоянно обърната към Небесния отец — че някога тя се въртяла самичка, излагайки всички части на Земята към слънцето.
Канти изпръхтя. Подобна идея бе не само богохулна, но и абсурдно невъзможна. Той се опита да си представи свят, който се върти непрекъснато и слънцето напича първо едната му страна, после другата. Свят, който ту изстива, ту се нагрява. Усети как главата му се замайва само при мисълта за това. Как би могъл някой да оцелее от подобна лудост?
— Трябва да си набавя този текст — настоя Фрел. — Знам, че в него могат да се намерят отговори.
— Но къде се надяваш да го намериш?
— В Черната библиотека на Анатема.
На Канти му се стори, че земята се разтваря под него. Даже се втренчи в краката си, защото знаеше къде е погребана тази прокълната библиотека. В най-мрачните недра на Крепостта на Изповедниците.
Фрел направи крачка към вратата.
— Трябва да отида там. Преди да е станало прекалено късно.
13.
„Какви ги върша?“
Канти следваше Фрел надолу по виещата се стълба, ниво след ниво. През по-голямата част от слизането се бе опитвал да разубеди алхимика да изложи мрачните си страхове в ярката тронна зала на Азантия — и най-вече да влиза в Крепостта на Изповедниците.