Но накрая се отказа и млъкна.
Всеки ученик в Калето знаеше какво се крие под основите на тяхното училище — сенчестите зали на светите Изповедници. Говореше се, че Крепостта на Изповедниците стига толкова дълбоко, колкото високо се издига Калето.
Разбира се, носеха се какви ли не слухове за това място: за тайнствени ритуали, за оковани чудовища, за вещерство и чародейство. Учителите в Калето се опитваха да потушат тези приказки. Настояваха, че крепостта под училището е просто монашеско убежище за задълбочени изследвания и научни занимания. Изповедниците — малцината, достигнали до ранга великрист и в алхимията, и в религията — продължаваха с по-висшите си мистични проучвания тук долу. Извършваха опасни изследвания, включващи дълбока медитация и предизвикан от билки транс. Освен това се занимаваха с кабалистични експерименти и търсеха пътища отвъд всички граници на хоризонта и историята. За да се гарантира секретността, работата им трябваше да е скрита от очите на обикновените хора, дори и от надзора на алхимиците и йеромонасите от Калето.
С нищо не помагаше за намаляването на слуховете и фактът, че самите Изповедници бяха виждани рядко. Никой не знаеше точно как влизат и излизат те от крепостта си. Шепнеше се за тайни проходи и скрити врати и учениците се страхуваха да остават сами, за да не бъдат отмъкнати за някое кърваво жертвоприношение. Сякаш като потвърждение за това, наистина се бе случвало ученици да изчезват безследно — макар Канти да подозираше, че малцината липсващи са били просто недоволни, потърсили свободата извън стените на училището.
„Определено разбирам това им желание.“
Самият той нямаше особено желание да разбере дали някои от историите за Крепостта на Изповедниците са верни. Въпреки това продължаваше след Фрел надолу по стълбите.
Когато стигнаха до първото ниво на училището, алхимикът забави ход. Стълбището продължаваше да се вие още надолу. Фрел спря, преди да поведе Канти към тъмните земни недра, и каза:
— Принц Канти. Може би трябва да се върнеш в стаята си. А аз ще положа всички усилия да бъда допуснат в библиотеката на крепостта. Макар че такова разрешение се дава рядко, не е нещо нечувано. Освен това познавам няколко Изповедници, които най-малкото ще обмислят молбата ми.
— Когато става дума за проникване в Крепостта на Изповедниците, може би ще ти е нужна по-голяма помощ от някой и друг приятел вътре — отвърна Канти. — Ако наистина искаш да влезеш, един принц до теб ще е по-полезен поне от пръдня от задника ти.
Фрел въздъхна и продължи надолу.
— Може и да си прав.
Канти го последва. Определено не смяташе, че е под достойнството му да използва положението си, за да помогне на Фрел — но тази щедрост беше и малко егоистична. Надяваше се, че неговият наставник ще прекара много дни в библиотеката, или поне достатъчно, за да може той да измисли друг начин да му попречи да изложи на краля знаменията си за гибел.
Подминаха първото ниво и продължиха да се спускат надолу. Стълбите направиха още пет обиколки, преди да свършат пред абаносова врата, обкована с желязо. Видът ѝ предизвика тръпки по гърба на Канти, и особено емблемата, изрязана на трегера ѝ. Това отново бе книга, но увита не във вериги или коприва, а в намотките на зъбата змия. Този символ предупреждаваше за отровното знание, намиращо се зад този праг.
Фрел пристъпи напред, извади от джоба си ключ и отключи. Когато открехна вратата, Канти го спря, сложил ръка на абаносовото дърво. Фрел се намръщи озадачено, но Канти поклати глава.
„Недей.“
До двамата достигнаха гласове — отначало слаби, после поясни, когато вратата се отвори повечко.
На Канти не му беше трудно да познае дрезгавия властен глас на баща си. А от дългогодишен опит знаеше, че не е хубаво да изненадваш краля. Страхуваше се също, че Фрел може да се възползва от тази неочаквана възможност, за да избъбри страховете си още тук и сега.
„Не мога да позволя това да се случи.“
Все още с ръка на вратата, Канти даде знак на Фрел да се дръпне настрани, за да могат да виждат ставащото вътре.
Четирима души се бяха събрали по средата на просторна зала, издялана от черен стъкловиден камък. Стените и таванът бяха изсечени във вид на големи фасетки, всяка от които отразяваше движението в стаята. В стените имаше двайсетина абаносови врати, същите като тази, зад която се криеха, и на трегера на всяка бе изрязан различен символ.
„Накъде ли водят?“
Канти си спомни слуховете за тайните проходи на Крепостта на Изповедниците. Със сигурност един от тях трябваше да води до Върховръх, особено след като кралят бе тук без обичайната си свита от стражи.