Джейс сигурно бе усетил как настроението ѝ помрачня. Размърда се и потри изцапаните си с мастило ръце. Беше дошъл право от скрипториума, за да присъства на последната ѝ проба. Още носеше работна престилка от щавенето на сурови кожи с вар тази сутрин.
— Е, сега, когато вече знаем, че робата ти е добре подгъната — каза той, — по-добре я прибери в раклата до церемонията. Аз ще изляза. Като свършиш, трябва да започнем с последния том от историята на Халенди и да прегледаме онези геометрични теореми, които те затрудняват.
— Разбира се — каза Никс, но думите ѝ прозвучаха като стон и тя се извини на Джейс с топла усмивка. — Ей сега идвам.
Джейс срещна погледа ѝ за момент, а после се извърна с бузи, пламнали почти толкова ярко като червените къдрици, подаващи се изпод кожената му шапка, и излезе забързано от съблекалнята.
Като остана сама, тя се обърна пак към огледалото. Прехапа долната си устна, обзета от нежелание да свали робата. Беше се трудила толкова усърдно, за да я спечели. Страхуваше се, че ако я свали, тя ще изчезне, като в някакъв измамен сън.
Опипа хубавия ленен плат, изпробвайки плътността и реалността му.
— Това е мое — прошепна, като се взираше в лицето си и гледаше как устните ѝ мърдат. — Спечелила съм си го.
Опита се да почувства тези думи в сърцето си, както всеки ден. Но за пореден път не успя. Знаеше, че единствената причина да носи тази роба е защото игуменка Гайл бе убедила другите, че оцеляването ѝ е някаква знаменателна благословия от Майката, която я бележи като достойна за Възхождане.
За жалост самата Никс не можеше да убеди себе си в това.
„Особено като се има предвид колко съм изостанала с уроците.“
Хвърли поглед към вратата.
Джейс бе прекарал по-голямата част от последните две седмици, като я учеше тук, в една квартира близо до лечебницата на четвъртото ниво. Жилището — изоставено от един лечител, който бе заминал за джунглите на Булото в търсене на нови билкови медикаменти — ѝ бе дадено от игуменката. Никс нямаше къде другаде да отиде. Вече не беше седмокласничка, а тъй като пропускаше осми клас, нямаше стая на това ниво. А пък деветото бе забранено за нея до официалната церемония.
Можеше да се прибере вкъщи при баща си и братята си, но игуменката искаше да остане близо до лечител Йорик, за в случай че здравето ѝ се влоши. Освен това имаше сума ти материал за учене, за да запълни празнотите в знанията си заради прескачането на осми клас, и да настигне доколкото може деветокласниците.
Гайл беше дала на Никс и Джейс дълъг списък със задачи, които включваха най-същественото от уроците в осми клас. Освен това бе пратила група послушници и студенти по алхимия, за да ѝ помогнат. Но въпреки всичко по-голямата част от работата бе паднала върху широките плещи на Джейс.
Досега Никс бе горда с постиженията си и уверена, че може да се справи с всеки трънлив проблем, стига да има достатъчно време. Но вече не. Сега се чувстваше отново като първокласничка, неуверена, объркана, трудно напредваща. Джейс трябваше даже да я учи да чете. В миналото винаги той ѝ бе служил за очи. Но сега, когато вече можеше да вижда, трябваше да се научи да чете сама — и все още се справяше доста зле.
Всичко това бе твърде много и твърде обезкуражаващо.
Тя закри очите си с длани и се остави на мрака да я успокои.
„Мога да го направя.“
Единствената ѝ надежда да го постигне бе Джейс. Даже след Възхождането ѝ той щеше да продължи да ѝ помага. Игуменката признаваше, че Никс ще се нуждае от постоянната му подкрепа — както в учението, така и като приятел. Всички други деветокласници се изкачваха по нивата заедно, като клас. Тя щеше да се присъедини към тях като чужда, натрапница, и вероятно щяха да я смятат за недостойна да бъде в редиците им.
Пое си дълбоко дъх и свали ръце. Колкото и да ѝ се искаше да се върне към успокоителния уют на замъгленото си зрение, трябваше да се научи да живее в този нов свят.
Отвори очи и започна да изучава лицето си в огледалото. Все още намираше отражението си за странно. Това бе същото лице, което винаги си бе представяла, но от друга страна — не беше то. Когато зрението ѝ бе замъглено, си мислеше, че има добра представа за себе си от онова, което можеше да усети с пръсти, и от описанията на другите. Но възвърнатото ѝ зрение добавяше неща, за които не бе и предполагала.
Плъзна пръсти през кафявата си коса, толкова тъмна, че биха могли да я сбъркат с черна, само че сред сенките ѝ имаше златни нишки, сякаш някъде в тях се криеше слънце. Кожата ѝ бе с наситения цвят на полиран кехлибар, устните ѝ — по-розови, а очите ѝ — по-сини, нашарени със сребърни точици.