Канти погледна покрай кметския влек към един сал, избутван с пръти към каменистия бряг. На него имаше голяма покрита клетка. Двата бивола наблизо замучаха тревожно и се задърпаха от приближаващия се сал, отмествайки влека. Наложи се кочияшът да ги шибне с камшика, за да ги закове отново на местата им. Въпреки това животните потрепваха неспокойно.
Въпреки предупреждението на биволите Канти откри, че се е запътил натам. Харесваше му да усеща твърда земя под нозете си. Освен това не искаше да го хванат да вдига палатки или да събира дърва за огрев. Тук в блатата положението му на принц нямаше никаква тежест. Трудно е да запазиш кралско достойнство, когато сереш с пъшкане от ръба на влек.
А също и любопитството го тласкаше към сала и клетката. Бе успял само бегло да зърне големия мирски прилеп, когато го довлякоха омотан във въжета и вериги. Тази победа бе отбелязана с бурни овации и удряне с мечове по щитовете, сякаш са спечелили голяма битка. Макар че според приказките край огъня по-късно битката не била кой знае каква. По време на бурята случайна мълния разцепила памуковото дърво, където гнездяло нещастното животно. Група от шестима вирлианци се натъкнала на него, слабо и зашеметено, и с обгорени криле. Въпреки това го надупчили с рояк стрели, преди да хвърлят мрежи върху него и да го овържат.
Канти бе гледал слагането му в клетката с известна жалост. Заловеният прилеп бе колкото малко пони. И макар че от раните му течеше кръв, а изгарянията му причиняваха болка, се бе мятал и се беше борил за свободата си.
Канти го разбираше много добре. И може би тъкмо това го теглеше напред сега. Смесица от чувство за вина и жалост. За нещастие той не бе единственият, насочил се към пленения трофей.
— Дайте да го видим — каза Анскар, като скочи пъргаво на сала. — Преди да го замъкнем горе.
Анскар ви Дон бе командирът на вирлианската част. Главата на Канти едва стигаше до гърдите му. Освен това ви-рицарят бе мускулест като вол. Не само че бе изписал лицето и бръснатата си глава с алено мастило, както повеляваше традицията, но ръцете и краката му също бяха татуирани с черни трънливи лиани. Канти бе чувал, че добавял по един бодил за всеки убит от него човек.
Може би тъкмо затова кралят тайно бе назначил ви-рицаря за негов телохранител, макар че официално не бе обявен за такъв. Анскар бе негова неотлъчна сянка по време на това пътуване и рядко го изпускаше от поглед, даже когато Канти си бършеше задника. Все пак Канти бе започнал да уважава суровия, но добродушен нрав на мъжа. Вече го възприемаше по-скоро като строг по-голям брат, отколкото като телохранител.
Канти се качи на сала при рицаря.
Анскар повдигна крайчеца на коженото покривало, вързано около клетката, и Канти се наведе да надникне под него.
— Не се приближавай много — предупреди го Анскар.
— Не се притеснявай. Предпочитам да си запазя носа, където си е.
От две крачки разстояние Канти се взря в неясния мрак. Трябваше му малко време да различи по-тъмната сянка вътре. Не забеляза никакво движение. „Може вече да е умряло от раните си?“ Това щеше да е милостиво, като се имаше предвид каква съдба го чакаше.
Хвърли поглед към върха на училището. Манастирът приличаше по форма на Калето, само че бе с около една четвърт по-малък. На върха димяха две клади. Алхимик Фрел вече бе изоставил ученика си и се качваше към върха. Искаше да се види с директорката на училището — игуменка, която го бе учила някога. Канти се бе опитал да отиде с него, но Фрел го помоли да потърпи и го заряза на този каменист бряг.
Върна вниманието си върху клетката — само за да открие, че насреща му блестят две червени очи.
„Не е толкова умряло. Но по-вероятно…“
Сянката се хвърли срещу него, блъсна се в решетките от желязно дърво и разтърси цялата клетка. Канти залитна назад и тупна по задник. Издрана по-надалеч, докато зъбите на звяра щракаха и гризяха клетката. Гъста отрова, сияеща в мрака на фона на черното дърво, се стичаше по прътите на решетката.
Анскар се засмя, мушна с меча си към звяра и щом той се отдръпна, пусна коженото покривало да падне обратно. После се обърна към Канти и се извиси над него.
— Май нашият гост оздравява доста успешно, не мислиш ли? — Ви-рицарят му протегна дебелата си мазолеста длан. — Хайде, ставай. Не мога да позволя един принц на кралството да седи на земята пред половината град.
Канти хвана ръката му и се остави да бъде вдигнат на крака.