— Благодаря — промърмори. Лицето му беше пламнало.
Обърна се и видя, че суматохата е привлякла още хора към сала. Десетки лица се взираха в тях; неколцина си шепнеха. Бяха предимно местни жители, но вниманието им не бе насочено към клетката или принца, а към двойката, която се бе приближила да застане мълчаливо до сала.
Това трябва да бе рядка гледка за тях.
Един грамаден джин от оттатък морето стоеше гологръд под дъжда, с кожа жигосана със странни знаци. Пред този ням гигант даже Анскар приличаше на джудже. Джинът стоеше мрачно, с тежки вежди, надвиснали над малките му мътни очи, и държеше платнен навес над главата на господаря си.
Изповедникът се подпираше на чепата тояга от сребриста елша, за чиито сокове се говореше, че отслабват границите между този свят и мистериите на отвъдното. Тоягата бе покрита със знаци също като грамадния джин.
По време на пътуването Канти се бе държал надалеч от този човек — долавяше враждебността и опасността, таящи се в съсухрената му фигура. Татуираното чело на Изповедника изглеждаше особено тъмно под качулката на плаща му и на фона на бледата му кожа. И макар че мъжът бе с тънки крайници, бузите и брадичката му преминаваха в увиснала гуша, сякаш всичката тлъстина и плът бяха изсмукани от него, оставяйки само тази сбръчкана кожа, висяща над кокалите.
„Без никакво съмнение ифлелен — помисли си Канти. — Но поне не е онова копеле Рит.“
Очите на Изповедника, блестящи от алчност, не бяха вперени в Канти или клетката, а в отровата, събираща се по дъските на сала. Той посочи с тоягата си.
— Не отмивайте това — изграчи на Анскар. — Ще си донеса стъклениците да събера каквото мога. Макар че бих предпочел да направя дисекция на отровните жлези, докато създанието е още живо.
— Ако искате да влезете там, Изповедник Витаас — каза Анскар, — добре сте дошъл да го сторите. Но няма да рискувам никой от хората си. Освен това зверчето вече е набелязано за отмъщение и аз съм дал кръвна клетва да изпълня тази задача, да изгоря първия прилеп като дар към боговете. Особено след като гръмотевичният бог Титан така милостиво прати тази жертва на пътя ни.
Изповедникът свали тоягата си. Не изглеждаше никак доволен.
Канти знаеше, че святият мъж е пратен тук по желание на краля, за да събере отрова и да дестилира от нея извънредно смъртоносно оръжие. Но след като отрядът им приключеше с първото си задължение — да достави дъщерята на кмета тук и да извърши кърваво жертвоприношение на кладата на върха на училището — тогава големият лов щеше да започне наистина. Щяха да избият колкото могат повече мирски прилепи през следващия лунен цикъл. В края му Витаас щеше да има купища отровни жлези за експериментите си.
Но търпението се изчерпваше, и то не само това на Изповедника.
Един груб глас извика:
— Ей, какво чакате?
Тълпата се раздели, за да пропусне едно дебело шкембе. Мъжът, който се приближи, можеше да мине за буре, на което са му поникнали крака, ръце и лице със сиви мустаци. С нищо не му помагаше, че носеше промазани панталони и туника, които бяха малко тесни за туловището му, така че косматият му корем се подаваше над дебелия кожен колан, опитващ се с всички сили да удържи останалата част от подутия от бира търбух.
Кметът Горен се промуши между Изповедника и сала.
— Ще изгубите целия ден. Трябва да качим това гнусно изчадие на върха на проклетата скала. Искам този звяр да стане на пепел преди последната вечерна камбана.
До кмета бе дъщеря му, мършаво момиче някъде на възрастта на Канти. Беше се опитала да освежи мръснокафявата си коса с няколко копринени панделки. Макар и да не бе точно грозновата, се държеше така, сякаш по рождение са ѝ наврели пръчка в задника. По време на пътуването дотук нито веднъж не бе посмяла да си подаде пантофката от влека. Вместо това стоеше сгушена между купищата сандъци, вероятно пълни с фини дрехи и парфюми.
За жалост, изглежда, някой вече я бе уведомил, че сред тях има принц. През голяма част от времето, което прекарваше в закрития си влек, тя всячески се стараеше да изпъчи изненадващо едрите си гърди при всяко негово минаване. Но дори двамата да не бяха далечни роднини, той никога не би изкачил тези два върха.
Анскар хвърли поглед нагоре по нивата на училището, за да се втренчи язвително в двете клади. Прокара ръка по аления си скалп, а с другата се почеса по топките.
— Това си е бая път, особено пък с тия биволи, дето ги е страх дори да се приближат до клетката.
— Това съм го предвидил — рече Горен. Вдигна ръка и посочи настрани покрай сала. — Пратих да доведат човек, който познава биволите много по-добре от всеки друг в тези блата. Ето го, вече идва.