Канти се обърна и видя през тълпата да минава един загрубял жител на блатата, потрепваше с бастуна си. Изглеждаше, сякаш е прекарал целия си живот тук, както и предците му в течение на поколения. Канти наполовина очакваше в брадата му да расте мъх. И макар че мъжът бе стар и сбръчкан, излъчваше някаква упорита сила. Придружаваше го по-висок и по-як младеж с мускулести крайници и ясни очи.
„Без съмнение синът му.“
Горен се приближи до стареца. Двамата си стиснаха ръцете, не с топлота, а по-скоро като знак на уважение. Вероятно и двамата бяха прекарали в тези блата целия си живот.
— Това е търговец Поулдър, най-добрият биволар в цял Мир.
Мъжът просто сви рамене, приемайки комплимента като факт, без да си придава фалшива скромност.
— Чух за вашия проблем — рече той и се приведе да огледа клетката на сала. — Биволите са се научили да странят от тези крилати демони. Само беди носят те. Много добре го знам.
Анскар изсумтя разочаровано.
— Тогава май ще трябва да пъхнем пръти през проклетата клетка и да я помъкнем нагоре сами. — Обърна се към кмета. — Или може да накладем огън на тоя каменист бряг и да изгорим звяра, барабар с клетката, направо тук. И да се свършва.
Лицето на Горен потъмня от гняв.
— Мътните го взели! — изруга той. — Синът ми умря там горе, значи и този звяр ще умре там.
Анскар имаше вид, сякаш му се иска да спори, но явно бе получил заповед да се подчинява на Горен. Не само че кметът бе далечен родственик на краля, но и търговията с Фискур — град, който събираше много кожи и осолено месо от дивите блатисти райони — бе важна за Азантия. Малко любезност и сговорчивост тук щяха да послужат добре на кралството.
От безизходното положение ги извадиха думите на Поулдър.
— Не съм казал, че не мога да помогна. Имам едно старо животно, което не се страхува от нищо. Мога да му сложа наочници и да окача под носа му торба с прясно стрит горчив корен, за да прикрие миризмата. — Посочи сина си с палец. — А и ще пратя Бастан да го води догоре. За да го успокоява.
Едрият момък кимна и каза:
— Мърморко няма да ви разочарова.
Старецът обаче добави и едно предупреждение:
— Разбира се, трябва да държите онзи звяр добре увит.
Горен скръсти ръце и се присмя на Анскар.
— Какво ти казах?
Анскар сви рамене.
— Тогава по-добре да се залавяме, ако искаме да свършим до вечерната камбана.
Двамата блатни жители се обърнаха и тръгнаха натам, откъдето бяха дошли.
Канти тръгна в другата посока. Забеляза как дъщерята на Горен се надига на пръсти и прошепва нещо в ухото на кмета. После посочи към отдалечаващите се двама мъже.
Очите на Горен се разшириха и той изръмжа:
— Дъщерята на търговец Поулдър? Значи тя е била там горе с Бърд? Защо не ми каза по-рано?
Тя се сви уплашено пред гнева му и поклати глава, явно нямаше отговор.
Горен погледна след стареца и сина му. Очите му се бяха присвили, челото му бе навъсено гневно.
— Тогава, кълна се в боговете, ще ги изгоря всичките.
Канти се смая от тази ярост. Изниза се, преди кметът да е осъзнал, че някой е чул заплахата му. Все пак се загледа подир двамата блатни жители, озадачен от политиките, които се разиграваха тук. Изглеждаше, че за само миг двама стари колеги бяха станали врагове. Поне от едната страна.
Канти въздъхна. Какво значение имаше?
„Утре сутринта ще се махна оттук.“
Тръгна към напаления на брега огън, който обещаваше сухи дрехи. Що се отнася до всичко друго, ставащо тук…
„То не е мой проблем.“
16.
„Какво да правя?“
Над Манастира отекваше петата следобедна камбана. Никс стоеше до парапета на един претъпкан балкон на четвъртото ниво. Оттук се откриваше изглед към цялото главно стълбище, което се издигаше от портите на училището към върха му. Най-после ръмежът бе спрял и покровът от сиви облаци се бе разкъсал на места, пропускайки лъчи ярка слънчева светлина. Даже мъглата във въздуха сияеше в ярки дъги.
Една монахиня вляво от нея посочи към небето.
— Това е благословия от Небесния отец. Той се усмихва на всички ни.
Никс хвърли поглед към греещите във въздуха дъги, които се отдалечаваха, губейки се в изумрудената шир на блатото. Не можеше да отхвърли думите на монахинята. Никога не бе виждала нещо толкова величествено, такова божествено сияние. Трепкащото лазурносиньо, руменото червено, яркото жълто.
„Как може това да не е благословия от небесните богове?“